ИНТЕРКУЛТУРНО ОБРАЗОВАНИЕ И ОБРАЗОВАТЕЛНА ИНТЕГРАЦИЯ В БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ

Тази статия е отпечатана в бр. 4 от 2010 година на списание "Стратегии на образователната и научна политика"



Понятията „интеркултурно образование” и „образователна интеграция” се появиха в научната и медийна лексика в България през първите години на демократичните промени. Най-напред това се случи във връзка с идеята за използване на майчиния език на малцинствата в публичното пространство и с опитите за либерализиране на образователното законодателство в частта за изучаване в училище на майчини езици, различни от официалния български.
Етимологията на понятието „интеграция” откриваме в латинското „integration”, което се свързва с процес на обединяване в едно цяло на определени части или елементи. (Речник, 1978, 293)
Според Й. Нунев: „Образователната интеграция е институционален процес на обединяване между образователни субекти, които са носители на културни различия, в рамките на обща образователна среда за удовлетворяване на еднакви образователни стандарти. Практическата реализация на този тип интеграция в учебните заведения – детски градини и училища – се свързва главно с две нейни разновидности:
1) Организираното смесване в общо образователно пространство на деца и ученици, носители на етнокултурни различия, и тяхното безконфликтно обучение и възпитание.
На практика този процес се осъществява в две направления чрез:
- десегрегация на детски градини и училища от обособени ромски квартали чрез насочване на ромските деца и ученици в детски градини и училища извън ромските квартали и последваща адаптация в мултикултурна образователна среда;
- смесването на деца и ученици, носители на етнокултурни различия, в процеса на оптимизация на училищната мрежа в средищни училища в общини с малки, разпръснати и погранични населени места.
2) Образователната интеграция на здрави ромски деца, несправедливо попаднали в помощни училища и тяхното извеждане и адаптиране в нормална училищна среда.” (Нунев , 2009, 9-10)
Терминологичните понятия образователна интеграция на деца и ученици от етническите малцинства и образователна интеграция на деца със специални образователни потребности са неизменна част от понятийния апарат на политически и нормативни документи на Министерството на образованието и науката (МОН), свързани с процесите на организираното смесване на ученици, носители на културни различия.
Интересен е фактът, че в България от дълго време живеят относително постоянен и неголям брой етнически групи, чиито деца посещават българското училище, но в годините на социализма са били лишени от възможността да научат нещо за себе си, за групата, за нейната история, култура и специфичен принос в развитието на страната. Едва след промяната в политическата обстановка започват да се правят епизодични опити за подкрепа на етническото самоосъзнаване преди всичко чрез проекти, реализирани от неправителствени организации, разработили в началото на деветдесетте години на миналия век притурки към учебниците по български език и литература, музика и история, в които се отразява приносът на отделната етническа или културна група.
С изменения от 1998г. в приетия през 1991г. нов Закон за народната просвета се регламентира, че „учениците, за които българският език не е майчин, освен задължителното изучаване на български език, имат право да изучават своя майчин език в общинските училища при защита и контрол от страна на държавата.” (Закон, 1991) Това създаде нормативни предпоставки за изучаване на иврит, турски, ромски и арменски език в рамките на избираемата подготовка в основното училище.
Владеенето на майчиния език и познанията за културата на етноса са основополагащи за конструирането на етническата идентичност. Те са маркери, които позволяват хората да се обединяват и разграничават. В българското училище, където в продължение на повече от четиридесет години децата с различен етнически произход не са получавали различно внимание от страна на учителите, а са били възпитавани в ценностите на господстващата идеология, на практика са били подложени на културна асимилация. Извеждането на езиковото, а оттам и на етническото различие беше първата стъпка към преосмисляне на осъзнаването на многообразието на българската нация. Това от своя страна позволи да се открие дебатът за срещата на културите и за философията на мултикултурализма и интеркултурализма в средите на философи, социолози, педагози и психолози.
Един от първите изследователи Лазар Копринаров интерпретира интеркултурното образование като „процес, в който се култивират способности, умения и качества за взаимно разбиране на културите” (Копринаров, 1992, 14), като основа на идеята за „преводимостта” на културата, целяща „превръщането на чуждото в свое чуждо”. За постигането на цел не е достатъчно само владеенето на езика, но и на определени знания за страната, обичаите, традициите, невербалните средства за изразяване, които имат своята етнокултурна специфика.
Пламен Макариев и Мая Грекова пишат, че „под интеркултурно образование ще разбираме образование, което работи за хармонизиране на отношенията между културни идентичности.”(Макариев, Грекова, 2002, 53)
Според Иван Иванов за интеркултурното образование „може да дадем следното определение: образователен процес, в който участ¬ниците, предста¬вители на разнообразни етнически, расови, религиоз¬ни и социални групи и съобразно със сво¬ите институционални роли, традиции и интереси, работят кооперативно, в дух на взаимозависимост и взаимно ува¬жение, необходими за обединението на страната и света.”(Иванов, 2002, 91)
Той приема, че „то е образование, за което интеркултурността е философия - възприемането на всички култури в процеса на комуникация като такива, каквито са, и развитие на взаимно обогатяващи акултурационни процеси. То е движение за образователни реформи, насочено към изменение на образователната среда, което изменя всички компоненти на образователния процес - ценности, правила, учебни планове и материали, организационна структура, методи и управленска политика, за да отразят културния плурализъм. Интеркултурността е и институциализирана философия, която подчертава важността, закономерността и виталността на етническото и културно разнообразие в живота на индивидите и групите; политика и методи, които демонстрират уважение към културното разнообразие. Хуманистична концепция, основана на човешките права, равенството, уважение на алтернативните начини на живот, приемане, разбиране и социална справедливост. Образование с цел въз¬приемане на демокрацията и мултикултур¬ност¬та на едно об¬щество и подготовка за живот в тези условия. Средство за достигане на образователно равенство - учениците от различните расови, етнически и социални групи, от двата пола и учениците с особености в развитието и поведението да имат равни образователни възможности в училище. Образование, свободно от уклони и предразсъдъци, изследващо другите перспективи и култури, вдъхновено от целта за формиране на деца, чувствителни към множество жизнени пътища, различни способи за анализ на опит и идеи, отхвърляща всички форми на дискриминация в обучението и междуличностните отношения в училище спрямо деца, които са жертви поради техните уникални културни характеристики (етнически, расови, лингвистични, полови и т.н.).” (Иванов, 2002, 92)
К. Паев в по-ново време твърди, че: „Разбирането на понятието „интеркултурно образование” и практическото му приложение са неизменна част на образователните системи в много страни. ... Интеркултурното образование е форма на обучение и подготовка на учащите се да осмислят социалните контакти от позициите на друга културна среда. Неговото директно навлизане в училище има за цел да предизвика повече позитивни реакции към културните различия в обществото, да изгради съзнателно отношение към тяхното съществуване. Това означава да се помогне на учениците да възприемат разнообразието като основна черта на Европа през техния личен опит. Те ще забележат разликите, но и ще открият много общи неща с другите. Така те ще станат от една страна по-чувствителни към собствената си идентичност, а от друга – ще избягват противопоставянето с останалите на основата на националните културни различия.”(Паев, 2006, 126)
Прегледът на авторовите позиции дава основания да се направи изводът, че интеркултурното образование се свързва преди всичко с образователно-възпитателния процес и резултатите от него, които формират интеркултурна сензитивност и компетентност.
В едни по-широки рамки то се свързва не само с опознаването на другите култури, но и с отварянето към тях, с равноправния диалог, с публичното признаване на правото на другия да бъде различен и да поддържа своята социо-културна идентичност.
Основните понятия, с които се оперира, са идентичност и култура. Тясно свързано с тях е и разбирането за езика като носител на културата. Различните теории и концепции за културата, идентичността и езика са разработени в редица науки като философия, езикознание, културология, социология, антропология, социолингвистика, психолингвистика и др. Техните постижения и резултатите от изследванията им се поставят в основата на педагогическото разбиране за интеркултурния диалог и интеркултурното образование. Задачата на педагогическите науки е, като се опира на методологиите и опита на тези науки, да намери пътища за операционализиране на теориите и за практическо реализиране на интеркултурното образование в училище и извън него.
За развитието на идеите за интеркултурно образование върху ситуацията в българското училище силно влияние оказа приетата през ноември 2003г. Декларация на европейските министри на образованието по въпросите на интеркултурното образование в новия европейски контекст. В нея се констатира, че европейските общества са „многообразни по отношение на етническите групи, културата, езика, религията и образователните системи ... Отчитайки потенциалните социални конфликти и неразбирателство, които могат да възникнат от съвместното съществуване на системи с различни ценности ... В желанието си да запазим мултикултурната природа на европейското общество и да избегнем ситуацията, при която глобализацията усилва процесите на изключване и маргинализация ... Съзнавайки смущаващото продължаващо наличие в нашите общества на ксенофобски и расистки практики на насилие и липсата на толерантност, които понякога засягат и образователните структури, те считат за необходимо:
a) Да се поднови концептуалното изследване върху интеркултурното образование с цел адаптирането на терминологията и ясното определяне на съдържанието и на контекста му;
b) Да се подпомогне изграждането на разбиране за европейските измерения на образованието в контекста на глобализацията чрез принципите за зачитане на човешките права, многообразието, отвореността към другите култури, диалога между религиите и „Евро-арабски диалог”;
c) Да се ускори работата в областта на методите за обучение и дидактическите помощни средства с цел предоставяне на страните-членки на образователен инструментариум, благодарение на който ще бъде взето под внимание интеркултурното измерение в учебния план и учебните програми;
d) Да се развиват аналитични инструменти и да се проучват и разпространяват добрите практики на интеркултурни и плуралистични подходи в учебниците;
e) Да се разработват програми, насочени към общуването и взаимното разбирателство, особено чрез изучаването на езици и като поощрява осъзнаването на добавената стойност на лингвистичното многообразие за мултикултурното общество;
f) Да се окуражават страните-членки да въвеждат интеркултурното образование с цел осъществяване на диалог между отделните култури;
...
k) Да се укрепва интеркултурното образование и управлението на многообразието в рамките на програмата за непрекъсната подготовка на образователния персонал и да се окуражават страните членки да участват в тази програма чрез семинари по теми, пряко свързани с целите на настоящата Декларация;
l) Да се изготвят и подкрепят методологии за работа, насочени към включване на принципите на недискриминация, плурализъм и равен достъп в отделните национални програми за начална подготовка;
...
n) Да се развиват образователни стратегии и методи за работа за подготовка на учителите да управляват новата ситуация в училищата, възникваща в резултат на дискриминацията, расизма, ксенофобията, сексизма и маргинализацията, и да решават по мирен път конфликтите;....” (Декларация, 2003)
Позволихме си този твърде дълъг цитат, защото в препоръките на министрите на образованието на 48-те страни-членки на Съвета на Европа и на Европейската културна конвенция са откроени редица насоки за промяна на образователната философия по посока приемане на ценностите на интеркултурализма. Би могло да се каже, че Декларацията е програмна и за промяната, която се направи в България с подготовката и приемането от Министерството на образованието и науката през 2004г. на Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства. В тази Стратегията бяха посочени два основни приоритета:
„- пълноценна интеграция на ромските деца и ученици чрез десегрегация на детските градини и училищата в обособените ромски квартали и създаване на условия за равен достъп до качествено образование извън тях;
- оптимизация на училищната мрежа в общините с малки и разпръснати населени места, включително чрез подпомагане на средищните училища за гарантиране на качествено образование в тях.
Системата на народната просвета е призвана да формира като базисна обществена ценност уважението към правата и свободите на всеки индивид и да не допуска дискриминация на никакво основание. Тя трябва да се ангажира със създаването на съвременни условия в българското училище за опознаване и разбирателство между различните етнически и верски групи, като систематично полага усилия за преодоляване на предразсъдъците и дискриминацията по етнически и верски признак.” (Стратегия, 2004)
В обосновката на необходимостта от приемането на тази Стратегия е посочено, че „недостатъчно са представени в учебното съдържание историята и културата на малцинствата. Основополагащите елементи на културната идентичност най-често се свеждат до традиционния фолклор, без да се отчитат всички останали културни постижения на етническите малцинства, а още по-малко приносът им към общонационалната култура и развитието на обществото.” (Стратегия, 2004)
В Стратегията се посочва, че за решаване на проблемите е „необходимо да се гарантира баланс между интеграцията на децата и учениците от етническите малцинства в образователната система и в обществото и съхраняването и развитието на тяхната специфична културна идентичност. Съхраняването и развиването на културната идентичност на децата и учениците от етническите малцинства не ги обособява, а е предпоставка за качественото им образование и за равноправната им интеграция в училищния живот и в обществото. Утвърждаването в училище на атмосфера за междукултурно опознаване, сътрудничество и сближаване и за повишаване на междукултурната диалогичност в мултиетничната училищна среда е неизменна част от интеграционната политика.” (Стратегия, 2004)
Това е първият нормативен документ, официално приет от Министерството на образованието и науката, в който се появява терминът „интеграция” и пряко се свързва с интекултурното образование.
В актуализираната през месец март 2010г. Стратегия се променят част от приоритетите в съответствие с промяната на образователната ситуация, като се запазва първият, но на мястото на втория се появяват два нови: „подпомагане на средищните училища за гарантиране на достъп до качествено образование в тях и утвърждаване на интеркултурната перспектива като неотменна част на образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства в процеса на модернизация на българската образователна система.”(Актуализирана Стратегия, 2010)
Като нов момент следва да отчетем, че е поставен акцент върху връзката между образователната интеграция и интеркултурното образование, изведена в третия приоритет.
Сред ценностите и ръководните принципи на стратегията особено внимание заслужват следните постановки:
„- Образователната интеграция е процес, в който участват децата от етническите малцинства и от мнозинството и който ангажира цялата училищна общност за осъществяването му.
- Предпоставка за успешна образователна интеграция при сформирането на групите в детските градини и на паралелките в училищата е условието етническият състав на децата и учениците в тях да отразява пропорционално етнокултурните характеристики на населението в съответното селище.
- Утвърждаването в училище на атмосфера за междукултурно опознаване, сътрудничество и сближаване и за повишаване на междукултурната диалогичност в мултиетничната образователна среда е неизменна част от интеграционната политика.” (Актуализирана Стратегия, 2010)
- Дефинирането на образователната интеграция като процес, който ангажира цялата училищна общност, е положителен момент в интерпретацията на разбирането за нея. Интеграцията може да се случи само ако всички са мотивирани да положат усилия за намиране на хармонията, чрез увеличаване на равнището на интеркултурна сензитивност и толерантност към различието.
Задачата на училищата в контекста на тази образователна политика е да намерят балансът между запазване на етническото самосъзнание и съхраняването на етнокултурното разнообразие от една страна и осигуряването на качествено образование, подчинено на парадигмата на интеркултурализма, като отчитат и демографските характеристики на населеното място.
„Безспорното наличие на етническо, религиозно и езиково разнообразие у нас „отключва” към по-висок принос на българското училище в осъществяването на подетата от Министерството на образованието и науката трайна политика за балансиране и хармонизиране между принципа за образователната интеграция на децата и учениците от малцинствата и принципа за съхранението и развитието на тяхната идентичност. На българското училище се възлагат високи очаквания за реален принос на интеркултурното образование за осъществяване на равноправния диалог между представителите на различните култури в него и с публичното признаване идентичността на другия. И колкото и парадоксално да звучи, образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинства и другите културно обособени общности, погледната през призмата на интеркултурното образование, се простира между такива нежелани крайности в обществото като сегрегация и асимилация. С други думи - чрез практическата реализация на интеркултурното образование в нашите учебни заведения трябва да намерим най-точния баланс за уравновесяването на тези крайности.”(Нунев, 2009, 36)
Неприятен, но твърдо установен факт е, че през последните двадесет години учениците от турския и ромския етнос се оказаха в затруднено положение поради редица общи и специфични проблеми, проявяващи се в процеса на тяхното задължително образование. Те са свързани както със затруднения от езиково-комуникативно естество, така също и с обособяването на вторично сегрегирани училища в малки отдалечени селца или в обособени квартални училища в по-големите населени места.
Владеенето и използването на майчиния език е право на всеки човек, но доброто владеене на официалния език на преподаване е предпоставка за успешно училищно обучение и белег за висока социална интелигентност. Домашният език – ромски или турски често е единственият език, който детето знае при постъпване в училище. Това затруднява неговата адаптация към образователната среда, защото то не може да осъществява речева комуникация с учителите и другите ученици, които не са носители на този език. Въвеждането на задължителна подготовка една година преди началото на училищното обучение, регламентирано с допълнение към Закона за народната просвета от 2002г., не дава задоволителни резултати, защото част от родителите не изпращат децата си в подготвителната група или клас. От друга страна въпреки увеличения брой часове по български език за децата от езиковите малцинства, програмата не е подкрепена със специална методика, съобразена със спецификата на различните майчини езици.
Тези и редица други причини довеждат до стресиращ старт и последвали дидактически и психологически затрудения, които по отношение на ромските деца се оказват сериозни предпоставки за отпадане от училище понякога още след края на началното училище или преди завършването на основното образование, което е задължително в България.
Според Й. Нунев: „Основните предизвикателства пред образователната интеграция на ромските деца са в областта на:
• създаване на механизми за включване и участие в системата на задължителното обучение на ромчетата точно толкова, колкото е и участието на не-ромските деца в тази система;
• създаване на условия за равен достъп до качествено образование на всички ромски деца на входа на образователната система;
• преодоляване на обособеното образование само на ромски деца в отделни училища и последващата им адаптация и еманципация в мултикултурна среда;
• извеждане от помощните училища на децата и учениците от ромски произход, които не отговарят на изискванията за прием в тях, и осигуряване на обучение в общообразователни училища;
• активно участие на ромските деца в процеса на взаимната социализация с неромски деца, обучавани под един училищен покрив;
• преодоляване на ранното отпадане от училище;
• опазване на етнокултурната им идентичност и противодействие на асимилационни и дискриминационни тенденции при обучение в условията на мултикултурна среда.” (Нунев, 2009, 63)

Натрупаният опит налага да се направят няколко извода, които отразяват нашата позиция:
- понятията „интеркултурно образование” и „образователна интеграция” следва да се уточнят понятийно-терминологично в педагогическата теория и смислите, влагани в тях, да се институционализират в официалните документи на Министерството на образованието, младежта и науката;
- в подготвяния нов Закон за училищното образование да се включат текстове, свързани с постулирането на интеркултурната философия като методология на училищната образователна политика. Посочената в чл. 7 цел на системата на училищното образование „да осигури равен достъп до качествено образование с оглед развиване в максимална степен на потенциала на всяко дете и ученик и постигане на ключовите компетентности за пълноценна личностна и социална реализация” (Проект, 2010) би могла да са развие с текст, поясняващ отчитането на етнокултурните особености на децата и учениците, включени в системата.
- по посока на тази промени е необходимо е да се вземат по-сериозни административни мерки за институционална подкрепа на образователната интеграция и за реализиране на принципите на интеркултурализма;
- създаването и функционирането на Центъра за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства към Министерството на образованието, младежта и науката е един добър опит за реализиране на държавната политика по посока интеграцията, но използването само на проектния подход не е надеждна гаранция да осъществяването на цялостна политика;
- Министерството на образованието, младежта и науката трябва да насочи своето внимание към подготовката на бъдещите учители и към квалификацията на работещите по посока обогатяване на познанията и формиране на умения за работа в условията на мултикултурната класна стая и училище;
- отварянето на границите и глобализацията разширяват образователния пазар и към децата от традицонните за България езикови и религиозни малцинства в училище се добавят децата на постоянно и временно пребиваващите чужденци, за ефективна педагогическа работа с които се налага допълнителна подготовка от страна на учителите.
В началото на XXI век българското училище все още не може да отговори на предизвикателствата на мултикултурния свят. Независимо от епизодичните опити за промяна в учебните планове, програми и в учебното съдържание, учениците не получават сериозна подготовка, за да се реализират пълноценно в условията на социо-културното разнообразие. Мнозинството от учителите не са получили специализирана подготовка или квалификация за преподаване, управление и подкрепяне на разнообразието.
Добра възможност да се излезе от тази ситуация е обсъждането на проекта за нов закон за училищното образование, който може да даде нормативната рамка на промяната и да регламентира новата интеркултурна философска методология.

Литература:

Актуализирана Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, С., 2010, http://coiduem.mon.bg/?m=4
Декларация на европейските министри на образованието по въпросите на интеркултурното образование в новия европейски контекст. www.minedu.government.bg
Закон за народната просвета, С., 1991, www.minedu.government.bg
Копринаров, Л. Интеркултурната образованост - Отворено образование, 1992, №1
Макариев, Пл., М. Грекова. Конфигурации на културните различия в училище – Образователна политика и културни различия, Стратегии на образователната и научната политика, Извънреден брой, 2002
Нунев, Й. Мениджмънт на етнокултурното разнообразие в образованието. С., 2009
Паев, К. Историческото образование и изграждането на европейска културна идентичност. В: "Учител на учителите". Юбилеен сборник в чест на проф. Й. Шопов. С. 2006
Проект на Закон за училищното образование, С., 2010, http://www.minedu.government.bg/news-home/2009/10-04-28_proekt.html
Речник на чуждите думи в българския език. С., 1978
Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, С., 2004, www.minedu.government.bg