Интеркултурна комуникация и интеркултурна комуникативна компетентност

СТАТИЯТА Е ПУБЛИКУВАНА В БРОЙ 3 НА СПИСАНИЕ "БИЗНЕС СЕКРЕТАР" ОТ 2011 ГОДИНА, стр. 3-13


Въведение

Темата за интеркултурната комуникация става актуална през 60-те години на миналия век преди всичко във връзка с работата на Едуард Хол и не само не губи своята актуалност, но става все по-привлекателна за представителите на различни научни области. Към нея проявяват интерес философи, социолози, лингвисти, психолози, педагози, културолози, антрополози и редица други специалисти. Голяма част от тях се опитват да обяснят механизма през призмата на своята предметна ориентация и да дадат предписания за повишаване на ефективността и ефикасността на комуникативния процес. Други анализират процеса тясно предметно и извеждат закономерности. Трети използват мултидисциплинарни подходи, за да могат да намерят решения на проблемите, които се проявяват в хода на изследването на този сложен феномен. Такъв е и нашият подход, който се основава на познания из областта на педагогиката, реториката, културологията и психологията.

1. Понятийно-терминологични уточнения в областта на интеркултурната комуникация

Като се има предвид, че интеркултурната комуникация е обект на научни изследвания от много посоки, се налага за направим няколко понятийно-терминологични уточнения и уговорки.
Първата уговорка, която ще направим, е че според нас понятията „интеркултурна комуникация”, „мултикултурна комуникация” и „междукултурна комуникация”, които се срещат в българските научни публикации, не са синомими. В анлгоезичната литература основното понятие е „intercultural communication” и то често се използва като синоним на „cross-cultural communication”. Превежда се и като интеркултурна, и като междукултурна комуникация. В англоезичната научна продукция обаче някои автори правят разлика между „intercultural communication” и „cross-cultural communication”. Заслужава внимание позицията на William Gydukunst, според когото понятието „intercultural communication” („интеркултурна комуникация”) „най-общо включва общуване лице в лице на хора, принадлежащи към различни национални култури, но терминът често се използва и по отношение на различни аспекти на изследванията в областта на културата и комуникацията.”[12] На второ място той приема, че „cross-cultural communication” е част от „intercultural communication”. Понятието „крос-културна комуникация” е дъщерно и има по-малка обобщаваща способност от понятието „интеркултурна комуникация”. „Разбирането на крос-културната комуникация е предпоставка за разбиране на интеркултурата комуникация.”[12]Според този автор крос-културната комуникация се интересува от това по какво се различава комуникацията, протичаща в различни култури.[12] Тя изследва влиянието на културата върху комуникацията.
Ние сме съгласни с направената диференциация между понятията, но не приемаме тезата, че интеркултурната комуникация е само между хора, принадлежащи към различни национални култури. В настоящето националните характеристики са силно повлияни от етническите и другите социо-културни особености и това според нас е достатъчно основание да приемем, че в рамките на понятието „интеркултурна комуникация” трябва да се включат и тези типове комуникация, които ги отчитат.
Анализирайки предмета на интеркултурната комуникация, Юлияна и Клаус Рот на базата на преглед и съпоставяне на много авторови позиции стигат до извода, че: „Общо за всички дефиниции е, че те определят интеркултурната комуникация като интерактивен процес, участниците в който произхождат от различни култури.” [4]
Според списанието за интеркултурна комуникация тя се дефинира като комуникация между хора с различен езиков и културен произход.[16]
За К. Рот „междукултурното общуване в повечето случаи е асиметрично, т. е. характеризира се с неравно разпределение на политическа, икономическа, социална или културна власт.”[4]
Първото, което прави впечатление, е, че се употребяват две понятия „интеркултурна комуникация” и „междукултурно общуване”, които вероятно се използват като синоними. Това съвпада донякъде с нашето разбиране за съдържанието на понятията дотолкова, доколкото ние приемаме „комуникация” и „общуване” като синоними, независимо че някои автори са склонни да употребяват „комуникация” само в случаите, в които е налице използване на техническо средство като посредник между участниците в комуникативния процес. Що се касае до смислите, влагани в „интеркултурно” и „междукултурно”, според нас има разлика. В понятиято „интеркултурно” ние влагаме разбирането за взаимен обмен, в който има приемане на другостта, признаване на правото и на съществуване и уважение към нея. При употребата на понятието „междукултурно” е достатъчно да има среща между участници, принадлежащи към различни култури.
Понятията „интеркултурна комуникация”, „интеркултурно общуване” и „интеркултурен диалог” ще се употребяват като синоними. Те се осмислят като обмен на вербална и невербална информация, знания, опит и емоционални преживявания, основаващите се на приемане на другостта, признаване на правото и на съществуване, съпътствано от уважение към нея, между участници в комуникативния акт, принадлежащи към различни култури, но не винаги говорещи различни езици.
Изхождаме от разбирането, че всяка комуникация, която включва перцепция и взаимно обогатяваща интеракция между участници, принадлежащи към различни култури, може да се разглежда като интеркултурна.
Понятието „мултикултурно” се използва като характеристика на социалната среда. Представата за мултикултурното общество отчита не само етническите, но и редица други социо-културни характеристики на участниците в него като социален статус, раса, физически характеристики, религиозна, полова и сексуална идентичност и др.
В понятието „мултиетническо” се влагат смисли, насочващи вниманието към различните етнокултурни особености на социалните групи, от които се конструира обществото. Всеки български гражданин, а и всеки гражданин, който живее в еднонационална държава, наред с националната си идентичност има и етническа, която не винаги съвпада с първата. Етническият произход и етническото самоопределение са в постоянно взаимодействие и взаимозависимост. Според К. Кертиков: „Етническата принадлежност, макар и иманентно свързана с произхода, е по същество предимно юридическа или статистико-демографска характеристика. При нея (чрез ползване на данни за етническия произход на едно или друго лице) се определя неговият произход – независимо от самосъзнанието и самоопределението му. (...) Етническото съзнание (самосъзнание) е субективно самоопределение на отделно лице или общност. Въз основа на него то (тя) изразява своята етническа (народностна) принадлежност. Феноменът е по същество предимно социално-психологически (и в частност – етнопсихологически).”[2] Съвпадането на етническата принадлежност и етническото самосъзнание осигурява безпроблемност при функционирането на общностите, тъй като идентичността се основава на произхода и намира външната си изява чрез самоопределението. Важен маркер на идентичността е начинът, по който представителите на общността се самоназовават. Обикновено в самоназванието се включват два елемента [6]. Единият обикновено обозначава етническата, а другият – националната или регионалната идентичност. Това може да се демонстрира с двете понятия – „турци от България” или „български турци”. Поставянето на етноназванието пред регионалната или националната принадлежност показва, че в съзнанието на индивидите или групите то е от първостепенно значение. В обратния случай регионалната или националната принадлежност играе съществена роля в идентичността на общността. Притежанието на българско гражданство не винаги е свързано с изява на съответната идентичност при някои от представителите на етническите малцинства. Заместването на националната идентичност с регионална показва, че общността се идентифицира с региона, а не с държавата, в която живее.
При основните малцинствени общности у нас етническата идентичност много често доминира над националната. Сред основните фактори, които влияят върху динамиката на етническата идентичност, са: езикът, религията, фолклорът и обредната система, личните и фамилните имена. Те са маркерите, които очертават в общи линии границите на етническата общност.
За страните от Европейския съюз темата за етническата и националната идентичност стана особено болезнена през последните няколко години най-вече във връзка с нарастващата нетолерантност към имигранските групи, които въпреки опитите на редица страни за интеграция остават затворени в своето етническо и езиково пространство. Между официално декларираната национална политика към принадлежащите към различни национални и етнически групи и реализираните практики има сериозни разминавания. Мултикултурализмът, прокламиран като национална политика, се сблъсква с нарастващата ксенофобия и засилва дезинтеграционните процеси. Интеркултурният диалог почти не се случва на публичната сцена, защото имигрантите живеят в своите квартали и гета и рядко общуват с представители на мажоритарното мнозинство като равни. На практика спорадично се осъществява междукултурно общуване, което е асиметрично по думите на цитирания вече Клаус Рот. Тези междукултурни срещи са стресиращи и за двете страни и често водят до нарастване на напрежението и поява на деструктивни действия. Взаимното неразбиране, неуважение и незачитане на правото да бъдеш различен са причините за появата на конфликти.
Без да навлизаме повече в проблематиката на публичното междукултурно общуване, можем да резюмираме извода, че етническата идентичност и етническото самосъзнание са също толкова важни, колкото и социо-културните параметри за протичането на взаимноудовлетворяваща среща.
От друга страна не можем да подминем факта, че на практика почти няма страна по света, която да е запазила своя монокултурен характер. Глобализацията и свободното движение на хора направиха света много по-различен и срещите между представители на различни култури се превърнаха в ежедневие. Това налага овладяването на една нова и жизненоважна компетентност – интеркултурната комуникативна компетентност, която ще ни позволи да общуваме ефективно и ефикасно с различните от нас.

2. Интеркултурна комуникативна компетентност

Преди да навлезем в дебрите на тези понятийно-терминологични уточнения, следва да посочим, че в тази област с популярност се ползват няколко понятия: „културна компетентност”, „междукултурна компетентност”, „интеркултурна компетентност”, „крос-културна компетентност”, „интеркултурна комуникативна компетентост” и редица други.
Базисната дефиниция за културна компетентост принадлежи на T. Cross, според когото тя е „набор от подходящи поведения, нагласи и политики, които се събират в една система, агенция или сред професионалистите и им дават възможност ... да работят ефективно в крос-културни ситуации.[13] „Културата” се свързва с интегрираните модели на човешкото поведение, които включват език, мисли, комуникации, действия, обичаи, вярвания, ценности и институции на расови, етнически, религиозни или социални групи, а „компетентност" е способността да функционираш ефективно като физическо лице и организация в контекста на културни убеждения, поведение, което е необходимо да се представи пред потребителите и техните общности. [19]
Според Кристофер и Мосаковски могат да се обособят три компонента на културната компетентност: когнитивен, физически и емоционално-мотивационен, тъй като „за културната компетентност отговарят главата, тялото и сърцето.”[3] Имат се предвид познания за родната и чуждите култури, владеене на езика на тялото, който е адекватен за всяка култура и психическа нагласа да се общува с представители на други култури. Те разграничават и няколко типа културна компетентност: провинциалист, аналитик, посланик, подражател, хамелеон.[3]
Понятията „междукултурна компетентност”, „интеркултурна компетентност” и „крос-културна компетентност” в повечето случаи се използват като синоними и това за нас отново е резултат от буквалните преводите на чужди автори.
Според английската версия на Wikipedia: „интеркултурната компетентност е способност да общуваш ефективно с хора от други култури”[17], а в българската версия дефиницията е преведена като е използван терминът „междукултурна”[18], което потвърждава тезата за трудностите в интерпретациите, породени от неточния или буквалния превод, които често подвеждат и занимаващите се с темата у нас. В руските източници се употребява терминът „межкультурная коммуникация”
Прегледът на литературата показва, че се срещат две понятия - „интеркултурна комуникативна компетентност” и „интеркултурна компетентност”, които се свързват с понятието „комуникативна компетентност”, базово и за двете.
Понятието „комуникативна компетентност” се появява най-напред в работите на лингвисти, разработващи проблемите на родноезиковото и чуждоезиковото обучение. Дефинира се от Д. Хаймс като модел с езикови, психофизически и социални характеристики [14].
С голяма популярност се ползва четирисъставният модел на М. Кънали, включващ: езикова, социолингвистична, стратегийна и дискурсна компетентност.[11]
Сериозен принос в изследването на проблема има Ян ван Ек, който обосновава шесткомпонентния модел, включващ езикова, социолингвистична, дискурсна, стратегическа, социо-културна и социална компетентност. [15]
Според нас може да се каже, че комуникативната компетентност е сложна съвкупност от знания, умения и ценностни нагласи да се осъществява комуникация с оглед конкретната ситуация и участващите в нея.
Тази комуникация обаче не предполага задължителното участие в нея на представители на различни култури. Именно това се има предвид, когато се работи в областта на родноезиковото обучение, за да може всеки човек да участва пълноценно в общуването. Втората посока на работа е чуждоезиковото обучение, при което целта е да се овладеят езиковите норми, да се натрупа лексикален фонд, но и да се придобият умения да се разчитат контексти и да се познават културните специфики на говорещите този език като майчин.
От позициите на методиката на чуждоезиковото обучение Христозова-Мандраджиева приема, че „интеркултурната компетентност включва придобиването на чуждоезикови знания, умения и компетентности и възможността изучаваният език и култура да взаимодействат балансирано и хармонично с тези на собствената културна идентичност.
Ето защо под термина интеркултурна компетентност се разглежда единството от: знания и умения за изучавания език; умения за откриване на различията; умения за съотнасяне на културата на изучавания език с тази на националната култура и умения за балансирано и критично изследване на тези взаимодействия.”[5] Макар в този случай да се има предвид интеркултурната компетентност на изучаващите чужд език, трите групи умения – за откриване на различията, за съотнасяне на културата на изучавания език с тази на националната култура и за балансирано и критично изследване на тези взаимодействия – следва да се овладеят, за да се предпостави толерантното интеркултурно общуване при срещи с различието.
Интересно е, че се разработват модели и по отношение на двете понятия - „интеркултурна комуникативна компетентност” и „интеркултурна компетентност”. Това би могло да означава, че авторите правят разлика между тях или пък че всеки е затворен в своята предметна област и изразява собствените си предпочитания.
Сред класическите модели трябва да посочим на първо място този на Милтън Бенет за развитие на интеркултурна сензитивност, който включва: етноцентричен стадий с три фази: отричане на различията, защита против различията и минимизация на различията и етнорелативен стадий, който също минава през три фази: приемане на различията, адаптация към различията и интеграция на различията.[9]
Вторият модел принадлежи на Кристин Бенет. Това е модел за развитие на интеркултурната компетентност, която преминава от състояние на „неправдоподобност”, при което не може да се приеме културното различие като „нормално” следствие от човешкия опит в състояние на „правдоподобност” с възприемането на идеята, че културното различие се приема и оценява от позициите на житейския опит като „нормално”.[8]
Ключов момент в модела на Кора Агатучи за „преход в интеркултурна компетентност” е развитието на навици и умения за интеркултурна компетентност в социалните действия, която позволява на човек да действа като помощник и катализатор за контакта между културите; да идентифицира проблеми и резултати и да поема разделна отговорност за решението им; да работи съвместно с културно разнообразни други, за да реши общи (тривиални) проблеми; да събира релевантни данни за различните култури; да изследва културни алтернативи; да се бори със стереотипите и дискриминацията; да решава проблеми от позициите на различни ценности; ясно да формулира и прилага критерии относно оценката си; да прави крос-културни решения и избори; да извършва рефлексивни и авторефлексивни действия, за да реши проблеми; да поема отговорност за социалните си действие и последствия.[7]
При анализа на интерпретациите на понятието „интеркултурна компетентност” Иван Иванов отбелязва, че „през последните 20 години е публикувана значителна литература относно интеркултурната компетентност. Тя е съсредоточена върху три аспекта:
(1). разбиране на собствената персонална идентичност като изделие на културно създадени условия;
(2). познаване на мирогледа на културно различни клиенти;
(3). умения, необходими за работа с културно различни клиенти.
Допълнителни измерения:
(4). расови измерения на идентичността;
(5). мултикултурна терминология;
(6). познаване на културните схеми (schemas);
(7). познаване на научните основи на мултикултурализма;
(8). развитие на “бяла расова” идентичност. [виж по-подр.1]
Наред с тези общи модели, когато се анализира проблематиката за интеркултурната комуникативна компетентост. заслужава внимание моделът на Майкъл Байръм, който обаче според самия му автор се отнася само до учителите по чужд език. Този модел включва три основни компонента: нагласи (Attitudes), знания (Knowledge) и умения (Skills),[18, 34-38] които са посочени и като основни фактори в интеркултурната комуникация, в която участват носител на езика и чужденец. Дефинирайки нагласите, М. Байръм ги определя като „любознателност и откритост, готовност да се въздържим от недоверието към другите култури и доверието към нашата, отнасящи се до:
- склонността да се търсят и използват възможности за ангажиране на другите в равноправни взамоотношения, което се различава от нагласата да се търси екзотиката или изгодата от другите;
- интерес към откриване на други перспективи за интерпретиране на познати и непознати феномени от една или друга култура и културни практики;
- склонност да се задават въпроси за ценностите и предположенията в културните практики и продуктите в своята и чуждата среда;
- готовност да се експериментират различни равнища на адаптация при взаимодействие с други култури в период на пребиваване;
- готовност да се ангажират със споразумения и правила за вербална и невербална комуникация и взаимодействие. ”[10]
Знанията, необходими за ползотворния интеркултурен диалог, се свързват с „познания за социалните групи и техните продукти и практики в тяхната собствена и на събеседниците им страни и на общите процеси на социално и индивидуално взаимодействие.”[10]
Акцентът се поставя върху познания за: отношенията между държавите, чийто представители са включват в комуникацията в миналото и настоящето; значимостта на постигането на контакт със събеседника, познания за институциите, оказващи подкрепа при неговото установяване и при решаването на проблеми в хода на общуването; причините и процесите, пораждащи неразбирателство; влиянието на националната памет; местните названия на географските обекти; процесът и институциите за социализация в двете страни; социалната дистанция; възприемането на институциите и влиянието им върху живота на хората; процесът на социалното взаимодействие.[10]
След овладяване на познания могат да се формират уменията, сред които Байръм разграничава значимите за учителя по чужд език:
- за интерпретиране и съотнасяне – способността да се интерпретира един документ или събитие на другата култура, да се обясни и съотнесе към собствената култура;
- за откриване и взаимодействие – способността да се усвоят нови знания за културата и културните практики и да се оперира с тези знания, нагласи и умения в ситуации на реален диалог.[10]
Като резултат от знанията и уменията у учителя се формира културно-критично съзнание, т.е. способност да оценява критично и на базата на ясно формулирани критерии перспективите, практиките и продуктите на собствената си култура и тези на другите култури и държави.[10]
Позицията на М. Байрам от една страна е ограничена от обекта на изследването му – учителя по чужд език, но от друга дава параметрите на едно по-широко разбиране за интеркултурната компетентност на социо-културно равнище. За нас този модел е добра основа за разработване на общ модел, който може да се операционализира и предложи за усвояване.
Според нас интеркултурната комуникативна компетентност включва познания и опит за общуване с културно различни събеседници, умения за проява на културен релативизъм, толерантност и пренос на ценности. Един човек, който е интеркултурно компетентен, разбира, че при взаимодействието си с хора от чужди култури трябва да е наясно с техните специфични възприятия, мислене, чувстване и действия. В допълнение можем да посочим и разбирането на К. Рот, че: „Способността за емпатия и за смяна на перспективите е изискване не само към етнолозите; това е основно изискване към занимаващите се с интеркултурна комуникация и е съществена предпоставка за придобиването на интеркултурна компетентност.”[4]
Вглеждането в моделите насочва вниманието към общия извод, че те имат три основни компонента, които се отнасят до познавателната, отношенческата и поведенческата сфера. Знанията са безспорно най-важната част (основната), защото предопределят до голяма степен отношенията и поведението. Към познавателните се причисляват самопознанието (културната самоидентификация) и познанията за културните различия. Към отношенческите се причисляват уменията за преодоляване на стереотипи и предразсъдъци, въздържането от прояви на дискриминация, толерантността, позитивните нагласи за приемане на различието. Към поведенческите – уменията за работа с хора, принадлежащи към други култури. Независимо че някои автори определят повече области, те съдържателно се припокриват с тези три. Специалното внимание, което се отделя на уменията, от една страна се свързва с операционализирането на познанията, а от друга с формирането на готовност за прилагането им в практически дейности в хода на интеркултурната комуникация.
Друг извод, който се налага, е, че все още има терминологична неяснота дали понятията „интеркултурна комуникативна компетентост” и „интеркултурна компетентост” имат общи семантични полета. Прегледът на литература показва, че по-голяма популярност има второто понятие. Вероятно в самия термин „интеркултурно” се вмества и разбирането за комуникация и това е довело до отпадането на изричното и упоменаване.
Ако следваме логиката на йерархичните компоненти на компетентностите, може да се приеме, че „интеркултурната комуникативна компетентост” е част от „комуникативната компетентност” и тя следва да се конструира от познания и умения, които да станат основа за формиране на отношения и поведение. Като базисни за интеркултурната комуникативна компетентост можем да посочим:
 познания за културата, културната диференциация и интеркултурните взаимодействия;
 познания за бита, традициите, обичаите, езика, историята и културата на всяка социо-културна група, с чиито представители ще се общува и работи;
 умения за общуване и работа с културно различни;
 знания из областта на етнопсихологията и умения за решаване конфликтите на етнокултурна основа;
 метакогнитивни умения за саморефлексия и споделяне на опит в интеркултурната комуникация.
Тази интеркултурна компетентност, която се схваща като „комплекс от социални способности и умения, с чиято помощ индивидите могат успешно да се справят с другокултурни партньори при срещи в работното и личното си ежедневие”[4], би могла да се постигне по пътя на интеркултурното обучение. То „не си поставя за цел даване на знания за цялостни култури; то е по-скоро процес на усвояване на тематични и целенасочени знания за релевантни сфери на чуждата култура, преди всичко то насочва към начините на откриване на културните различия и възможностите да се справим с тях, като използваме знанията си така, че да действаме адекватно в интеркултурни ситуации. С други думи, става въпрос за постигане на интеркултурна компетентност, която се схваща като една разновидност на социалната и комуникативната компетентност.”[4]

Литература

1. Иванов, Иван. Диференциална педагогика. Шумен, ЮниЕкспрес, 2002.
2. Кертиков, К. Етносоциологията на България – някои работни понятия (втора част). – Balkans’21 – volume 5 / 2003.
3. Кристофер Эр., Эл. Мосаковски. Культурная компетентность. http://www.hbr-russia.ru/issue/4/654/
4. Рот, Ю., К. Рот. Студии по интеркултурна комуникация. С., 2007.
5. Христозова-Мандраджиева, Й. Формиране на интеркултурна компетентност на студенти от висши професионални учебни заведения чрез обучението по чужд език - Годишник на СУ, Факултет по педагогика, Том 97, 2005.
6. Чикхейи, Л. Национална и групова идентичност на банатските българи - В: Българите в Средна и Източна Европа. София: УИ “Св. Климент Охридски, 1995.
7. Agatucci, Cora. Mapping Intercultural Developmental Models - Central Oregon Community College, 2000.
8. Bennett, Christine L. Comprehensive Multicultural Education: Theory and Practice, Boston, 1995.
9. Bennett, Milton J. A Developmental Approach to Training Intercultural Sensitivity - International Journal of Intercultural Relations, Summer, 1986.
10. Byram, M. Teaching and Assessing Intercultural communicative competence. Multilingual Matters LTD, Clevedon, 1997.
11. Canale, M. From Communicative Competence to Communicative Language Pedagogy – Language und Communication. Ed. J. C. Richards and R. W. Schmidt. Longman, 1983.
12. Cross-cultural and intercultural communication. Editor William B. Gudykunst, SAGE Publications inc., Thousand Oaks, 2003.
13. Cross, T., Bazron, B., Dennis, K., & Isaacs, M., Towards A Culturally Competent System of Care, Volume I. Washington, DC: Georgetown University Child Development Center, CASSP Technical Assistance Center, 1989.
14. Hymes, D. Models of the interaction of language and social life - Directions in sociolinguistics, New York. 1972.
15. van Ek, J. A. Objectives for Foreign Language Learning, Vol. 1: Scope. Strasburg, Council of Europe, 1986.
16. http://www.immi.se/intercultural/
17. http://en.wikipedia.org/wiki/Intercultural_competence
18. http://bg.wikipedia.org/wiki/Междукултурна_компетентност
19. http://www.nccccurricula.info/culturalcompetence.html