ІІІ НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ „ХАРМОНИЯ В РАЗЛИЧИЯТА” посветена на 10 декември –Международен ден за правата на човека се проведе в София на 9. 12. 2016. Тя беше организирана от Университета по библиотекознание и информационни технологии и Националния съвет на религиозните общности в България. 
Въведение
Темата за културните различия в
българското училище се появи в края на XX и началото на XXI век като продукт на демократичните промени по отношение
на правото на самоопределение относно етнокултурната идентичност. Правото да
говориш на публично място на своя майчин език, да следваш културните норми,
обичаи на традиции на етноса, към който принадлежиш и да очакваш „признание“ (в
смисъла, който му дава Чарлз Тейлър) на своята културна идентичност и
различност даде отражение върху социалната комуникация и в частност върху
вътрешноучилищната комуникация.
Като логично следствие от това
„признаване“ идва темата за интеркултурния диалог.
Във философската и педагогическата литература се появиха
понятията: интеркултурна комуникация, интеркултурно общуване, интеркултурен
диалог, които ние приемаме като синоними. „Те се осмислят като обмен на
вербална и невербална информация, знания, опит и емоционални преживявания,
основаващите се на приемане на другостта, признаване на правото ѝ на
съществуване, съпътствано от уважение към нея, между участници в комуникативния
акт, принадлежащи към различни култури, но не винаги говорещи различни езици.“
(7, 5)
В рамките на училищната
институция интеркултурният диалог се разбира като комуникация между
представители на различни културни групи – езикови, етнически ирелигиозни които
са част от училищната общност.
Според нас: „Училищното
ръководство (директорът и неговите заместници) със своя модел на интеркултурна
чувствителност може да създаде благоприятни предпоставки за формиране на
етнически толерантна и взаимнообогатяваща, т.е. интеркултурна комуникация. За
постигането на позитивни резултати то би трябвало да фокусира работата си върху
следването на принципите за:
- формиране на мултикултурни класове като основа за всекидневното
взаимно влияние на децата и учениците с различен етнически и културен произход;
- формиране на разбирането, че обществото се състои от различни
етноси и култури, всяка от които е ценна сама по себе си, а всички заедно
представляват националната култура;
- разгръщане на диалог между различните култури без стъпки към
подценяване или асимилация, установяване на културно разбирателство, приемане
различията въз основа на взаимното опознаване, приемане и обогатяване.“ (8,
190-191)
В тази посока се работи от
повече от десет години на базата на разработените от Министерството на образованието и науката нормативни
документи свързани с образователната интеграция и интеркултурното образование.
Първата „Стратегия за образователна интеграция на
децата и учениците от етническите малцинства“ е приета през 2004 година. В нея
се анализират проблемите, с които се сблъскват децата и учениците с различен
етнокултурен произход в българското училище и се предлагат общи и специфични
стратегически цели и направления за постигането им.
В актуализираната пред 2010
година „Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от
етническите малцинства“ са изведени три приоритета:
„- пълноценна интеграция на
ромските деца и ученици чрез десегрегация на детските градини и училищата в
обособените ромски квартали и създаване на условия за равен достъп до
качествено образование извън тях;
- подпомагане на средищните
училища за гарантиране на достъп до качествено образование в тях;
- утвърждаване на
интеркултурната перспектива като неотменна част на образователна интеграция на
децата и учениците от етническите малцинства в процеса на модернизация на
българската образователна система.“ (1)
Третият приоритет обвързва
образователната интеграция с интеркултурния диалог и показва развитие на
политиките в контекста на мултикултурната образователна среда в българското
училище.
През 2015 година Министерството
на образованието и науката подготви и прие нова „Стратегия за образователна
интеграция на деца и ученици от етническите малцинства (2015 – 2020)“, за която
е разработен и „План за действие за изпълнение на националната стратегия за
образователна интеграция на деца и ученици от етническите малцинства (2015 –
2020)“.
През същата година Народното
събрание прие и нов „Закон за предучилищното и училищното образование“, който
влезе в сила от 1 август 2016 година. В чл. 99. (4) на Закона е записано, че „Когато в един и
същ клас са записани ученици с различна етническа принадлежност, не се допуска
обособяването им в паралелки въз основа на етническата им принадлежност“, а в (6)
„Когато на места, определени с държавния или допълнителния план-прием, са
записани ученици от един и същ клас с различна етническа принадлежност за
обучение в един и същ профил или в една и съща професия, не се допуска
обособяването им в паралелки въз основа на етническата им принадлежност.“ (2,
34) С тези текстове се забранява формирането на етнически хомогенни паралелки,
какви на практика сега съществуват в много училища. Според неправителствени
организации, работещи в областта на образователната интеграция около три
четвърти от ромските деца се обучават в класна стая само с ромски ученици. Как
тази разпоредба ще се приложи на практика ще стане ясно в следващите месеци и
години. Не е ясно дали ще се разместят учениците от паралелките, в които са
били през изминалите учебни години или в бъдеще няма да се допуска вътрешната
сегрегация на ученици от етническите малцинства.
Новият Закон създаде редица предпоставки
за сериозни
трансформации в българското училище както по отношение на
структурата, а така също и на съдържанието.
Промените в съдържателен план се
свързват преди всичко с новите държавни образователни
стандарти, които регламентират знанията, уменията и компетентностите в различни
области на познанието и социалната комуникация. Нашето внимание в настоящия текст е фокусирано върху някои текстове от
Закона за предучилищното и училищното образование и върху Наредбата, с която се
приема държавния образователен стандарт за гражданското, здравното,
екологичното и интеркултурното образование, която беше публикувана в края на
месец септември.
Анализ на възможностите за отчитане на културните
различия и оптимизиране на интеркултурния диалог след приемането на новия закон
и държавния образователен стандарт за гражданското, здравното, екологичното и
интеркултурното образование.
Фокусът на нашето теоретично
изследване е свързан с анализ на възможностите за постигане на две от основните
цели на предучилищното и училищното образование, представени в чл. 5 от Закона
за предучилищното и училищното образование: „8. формиране на толерантност и
уважение към етническата, националната, културната, езиковата и религиозната
идентичност на всеки гражданин ... 10. познаване на
националните, европейските и световните културни ценности и традиции“ (2, 3).
Ако при първата от посочените цели, акцентът е върху формирането на отношения –
толерантни и уважителни към културно различните, то при втората акцентът е
поставен върху усвояване на познания за културни ценности и традиции. Може да
направим предположението, че тяхното опознаване е предпоставка за формиране на
интеркултурна компетентност и толерантност, но това не е записано експлицитно в
текста нито пък е гарантирано като логично следствие.
Съгласно Закона, предучилищното
и училищното образование са безплатни за децата на всички български граждани
независимо от техния етнически произход и майчин език. Според чл. 13 (6) „Учениците,
за които българският език не е майчин, имат право да изучават и майчиния си
език при условията и по реда на този закон и под грижата и контрола на
държавата“ (2, 6), а в чл. 16 е записано, че: „За децата и учениците, за които
българският език не е майчин, се създават допълнителни условия за усвояването
му с цел подпомагане на образователната интеграция при условия и по ред,
определени в държавния образователен стандарт за усвояването на българския
книжовен език.“ (2, 7).
От текстовете в тези два члена може
да се направят два извода. Първият е, че майчния език е маркер за културно
различие, което от една страна
се поощрява, чрез възможността той да се изучава в училище, а вторият, че на
него се гледа като на предпоставка затрудняваща образователната
интеграция.
Заслужава да се отбележи, че
владеенето на българския език, който е официалният език на страната и на него
се реализират процесите на обучение и възпитание, е безусловно необходима
предпоставка за постигане на образователните цели и успешната личностна, социална
и професионална реализация. Владеенето на български език от децата и учениците
с друг майчин език, които посещават българското училище им позволява да
участват не само в официалната комуникация в процесите на обучение и
възпитание, но и в междуличностната и междугруповата училищна комуникация. Интеркултурният
диалог в една мултикултурна образователна среда може да се случи само, ако има един
общ език, на който общуват представителите на различните културни групи, защото
според нас „всяка комуникация, която включва перцепция и взаимно обогатяваща интеракция между
участници, принадлежащи към различни култури, може да се разглежда като
интеркултурна.“ (7, 5)
В чл. 22 (2) на Закона за
предучилищното и училищното образование са изброени държавните образователни
стандарти сред които е и този за „гражданското, здравното, екологичното и
интеркултурното образование“. От самото наименование става ясно, че има
смесване на познания, опит и отношения от две различни научни области. От една
страна са здравното и екологичното образование, които имат обща методологическа
основа в природните науки, а от друга са гражданското и интеркултурното
образование, които се основават на социалните науки. Самото формулиране на общ
стандарт по наше мнение е нонсенс. Де факто обаче той беше разработен с
участието на няколко експертни
подгрупи, съставени от представители на различни научни области и приет през
месец септември.
Наредба № 13 от 21.09.2016г. за
гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование определя държавния
образователен стандарт, който се отнася до дефиниране
на:
„1. същността и
целите на гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование;
2. начините и формите за осъществяване
на гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното
образование;
3. рамковите изисквания за резултатите
от обучението по гражданско, здравно, екологично
и интеркултурно образование;
4.институционалните политики за
подкрепа на гражданското, здравното, екологичното и
интеркултурното образование.“ (6, 1)
Предвид тематичния акцент на
настоящия текст ние ще коментираме само частите, които се отнасят до
интеркултурното образование.
В чл. 3 (5) се представя същността на интеркултурното образование
като „насочено към усвояване на знания за различни измерения на културните
идентичности и за основни характеристики на интеркултурните отношения,
формиращо позитивно отношение към разнообразието във всички области на човешкия
живот, както и умения и нагласи за конструктивни взаимодействия в мултикултурна
среда.“ (6, 2)
Интеркултурното образование
оперира с понятията идентичност и култура. Тясно свързано с тях е и с
разбирането за езика като носител на културата. Няколко дефиниции позволяват да видим педагогическото
разбиране за интеркултурния диалог и интеркултурното образование:
Пл. Макариев и М. Грекова
уточнявайки термините пишат, че „под интеркултурно образование ще разбираме
образование, което работи за хармонизиране на отношенията между културни
идентичности” (5, 53)
Ив. Иванов счита, че: „Терминът
„интеркултурно” и производните от него поставя акцент върху динамиката на
процесите на акултурация – предполага реални взаимоотношения (интеракции) и
взаимозависимости ... Интеркултурността предполага диалог и взаимно обогатяване
на културите. Методологическата ѝ база е абсолютният културен релативизъм,
възможен само в едно наистина демократично общество.” (4, 87-88) Според него за интеркултурното образование „може да дадем
следното определение: образователен процес, в който участниците, представители
на разнообразни етнически, расови, религиозни и социални групи и съобразно със
своите институционални роли, традиции и интереси, работят кооперативно, в дух
на взаимозависимост и взаимно уважение, необходими за обединението на страната
и света.” (4, 91)
Според Л. Зафирова:
„Интеркултурното образование е свързано със съвкупността от знания, умения и
компетентности и води до истинска промяна на начина на мислене, до един дух на
отхвърляне на конфронтацията с другите култури, за създаване на нагласи за реципрочност
и коопериране.” (3,10)
Прегледът на авторовите позиции
дава основания да се направи изводът, че интеркултурното образование се свързва
преди всичко с образователно-възпитателния процес и резултатите от него, които
формират интеркултурната компетентност.
В едни по-широки рамки то се
свързва не само с опознаването на другите култури, но и с отварянето към тях, с
равноправния диалог, с публичното признаване на правото на другия да бъде
различен и да поддържа своята социо-културна идентичност.
Обосновано може да се направи
изводът, че ключовите понятия: култура, идентичност, уважение, позитивни
отношения и взаимодействия те присъстват в представената в стандарта дефиниция
за същността на интеркултурното образование.
След нейното изясняване са
посочени целите. Те са изброени в чл.
4 и като иманентно присъщи на интеркултурното образование ние припознаваме
следните:
„1. изгражданe на автономна и
активна личност, която:
(....)
в) зачита значимостта на всяка
човешка личност в многообразието от нейните идентичности, признава правото и
ценността на различието, приема равнопоставеността на всички в общото социално
пространство;
г) осъзнава и цени своята
културна идентичност;
д) взаимодейства с членовете на
семейството си, общността и другите хора по конструктивен и уважителен начин;
(...)
2. функциониране на всяка
образователна институция като автономна, активна и саморазвиваща се общност,
която:
(...)
г) изгражда и поддържа
позитивен психологически климат и възможности за избори, свързани със здравето,
екологията, гражданското участие, междукултурната толерантност, взаимното
разбиране, зачитане и уважение;
д) създава позитивна
образователна среда за диалог между представителите на различните културни
общности в зависимост от тяхната възраст и компетентности, включително и чрез
формите на ученическото участие и самоуправление.“ (6, 3)
Целта на интеркултурното
образование според нас е да са помогне на всеки участник в образователния
процес да се формира като уникална личност, която се гордее със своите социо-културни
специфики и богатството на култури, които носи, и е способна не само да се
утвърждава в мултикултурното общество, но и да приема другите като също толкова
ценни колкото и самия себе си. Тази цел може да бъда постигната тогава, когато
се натрупат познания за различията, умения за общуване и позитивни нагласи към
интеркултурния диалог.
По наше мнение целите в
Наредбата са формулирани коректно както по отношение на учениците, така и за
училищната общност като цяло, но възникват въпросите: Как ще се събира
информация относно тяхното постигане? и Кои са индикаторите за тяхното
постигане? Тези въпроси са изключително важни, защото става въпрос най-вече за
формиране на самооценка, оценки, нагласи и отношения, които се проявяват в
поведението и взаимодействието с културно различните.
Чл. 5 в Наредбата разписва възможностите да се осъществява
интеркултурното образование в училище „в процеса на придобиването на всички
видове училищна подготовка (...) 1. в часа на класа, включително и чрез
ученическото самоуправление; 2. в заниманията по интереси в рамките на
целодневна организация на учебния ден; 3. в рамките на дейностите по обща
подкрепа за личностно развитие по реда и при условията на държавния
образователен стандарт за приобщаващото образование.“ (6, 4)
Като част от интердисциплинарния
комплекс гражданско, здравно, екологично и интеркултурно образование,
последното може да се изучава в процеса на придобиване на общообразователната,
разширената, профилираната и допълнителната подготовка. Как ще става това е
разписано в членове от 7 до 10 включително.
Чл. 7. (1) казва, че: „Гражданското,
здравното, екологичното и интеркултурното образование в процеса на придобиване
на общообразователната подготовка се осъществява интегрирано и чрез
самостоятелен учебен предмет гражданско образование“ (6, 4), който ще се
изучава в XI и XII клас, а алинея 3 на чл. 8 дава възможност и за
самостоятелен учебен предмет интеркултурно образование, който може да се
изучава в начален, прогимназиален или първи гимназиален етап. Не можем да не
изразим тревогата породена от пожелателния тон на този текст, още повече че
интеркултурното образование ще се конкурира с още три вида образование –
гражданското, здравното и екологичното при избора за изучаване като самостоятелен
учебен предмет. Гражданското образование получава своята легитимация чрез самостоятелен
учебен предмет. Здравното и екологичното образование присъстват в учебните
програми на няколко предмета – Околен свят, Човекът и природата, Биология и
здравно образование, Химия и опазване на околната среда. На този фон
интеркултурното образование е неглижирано и неравнопоставено.
Чл. 11 (1) представя една друга
възможност интеркултурно образование да се изучава в часа на класа, „чрез
занимания, дейности и проекти по тематични области, свързани с: (...) 2.
толерантността и интеркултурния диалог.“ (6, 5)
От Приложение № 5 към чл. 11,
ал. 3 е видно, че за темата „Толерантност и интеркултурен диалог“ са предвидени
по 1 час от I до IV и от VIII дo XII клас и два часа в V, VI и VII клас. В
забалежката е посочено, че това са минималният брой часове и те могат да се
увеличат в зависимост от спецификата на класа, възрастта на учениците и
конкретния контекст и че е възможно и комбиниране на теми и дейности от
различни тематични области. Бъдещето ще покаже дали ще се увеличи броя на
часовете, в които тази тема ще се разработва или ще се търси формално отчитане
на изпълнението на изискванията на стандарта.
Потенциал за обогатяване на
работата е възможността дадена в Наредбата, че: „Обучението по
отделни тематични области по ал. 1 може да се осъществява от гост-лектори от
съответните компетентни институции, от неправителствени организации или от общественици в присъствието на класния
ръководител.“ (6, 6) Ако това се случи учениците могат да получат
шанса да обогатят своя междукултурен опит и да повишат интеркултурната си
сензитивност.
Друга възможност според чл. 12
(1) е това да става „в заниманията по интереси в рамките на
целодневна организация на учебния ден.“ (6, 6) Според
нас е твърде нереалистично да предполагаме, че времето в следобедните занятия ще
позволи да се включи и тази проблематика.
Глава пета на Наредбата представя
темата за формирането и изпълнението на
институционални политики за подкрепа на гражданското, здравното,
екологичното и интеркултурното образование. Ще насочим внимание към „чл. 18.
(1) Интегрална част от институционалните политики, насочени към гражданското,
здравното, екологичното и интеркултурното образование е подкрепата за
мултикултурната среда.
(2) Когато в една и съща
възрастова група в детската градина или в един и същи клас в училище са
записани деца, съответно ученици
с различна етническа принадлежност, не се допуска обособяването им в отделни
групи, съответно паралелки, въз основа на етническата им принадлежност.
(3) Когато на места, определени
с държавния или с допълнителния план-прием, са приети за обучение в един и същ
клас по един и същ профил или една и съща професия ученици с различна етническа
принадлежност, не се допуска обособяването им в паралелки въз основа на
етническата им принадлежност.
(4) Когато в един и същи клас
са записани ученици с еднаква етническа принадлежност, директорът на училището
съвместно с РУО и общината предприемат действия за създаване на междукултурни
извънучилищни форми за съвместна дейност на учениците от посоченото училище и
други училища.“ (6, 9)
Първата алинея насочва
вниманието към училищната политика за формиране на позитивна мултикултурната
среда.
Алинеи 2 и 3 повтарят текстове
от Закона, а предвиденото в ал. 4 е твърде проблематично как ще се осъществи в
региони с компактни маси малцинствено население при липсата на средства в
училищните бюджети за междукултурни извънучилищни форми за съвместна дейност. Твърде
проблематична е и мотивацията за подобни дейности.
В края на прегледа и анализа на
Наредбата логично се появява темата за очакваните резултати.
В Приложение № 4 към чл. 14,
ал. 2, т. 4 са представени рамковите
изисквания за резултатите от обучението по интеркултурно образование.
Очертани са четири области на
компетентност:
- културни идентичности;
- културна осъзнатост;
- културни различия,
толерантност и конструктивни взаимодействия;
- интеркултурно
образование и права на човека.
Знанията, които е предвидено да
се овладеят и уменията и отношенията, които трябва да се формират в резултат на
обучението у детето/ученикът са съобразени с възрастта му и етапа: предучилищно
образование, начален етап на основната степен, прогимназиален етап на основната
степен, първи гимназиален етап на средната степен.
Отново възникват въпросите:
- Как ще се предпостави
постигането на тези резултати от всички ученици при условие, че интеркултурното
образование е в най-неблагоприятно положение спрямо останалите три вида образование
заложени в този стандрат, защото няма гаранция, че ще се оформи като
самостоятелен учебен предмет и може да разчита само на 1 или 2 часа годишно в
рамките на една тема в часа на класа?
- Как ще се измерва постигането
като имат предвид съображенията от предходния въпрос?
- Кой ще измерва и оценява
интеркултурната компетентост на учениците?
- Кой ще подготви класните
ръководители и другите учители да преподават интеркултурно образование?
Може да продължим с въпросите,
защото те са съществени за прагматичното решаване на проблема с приложението на
този държавен образователен стандарт в частта му за интеркултурното образование, а отговорите им не са
дадени в него.
Обобщения и изводи
Интеркултурното образование е
образование, за което интеркултурността е философия, т.е. възприемане на всички
култури в процеса на комуникация като такива, каквито са и то е необходима
предпоставка за постигане на качествено общо образование за всички ученици в мултикултурното
общество.
Интеркултурализмът в
образованието предполага повсеместни действия на всички нива – управление,
администрация, планиране, обучение, оценка, училищен климат. С цел отразяване
на културното многообразие, той изисква всеобхватни реформи в образователния
процес, променящи всички негови компоненти – ценности, правила, учебни планове
и програми, организационна структура, методи и не на последно мяста управленска
политика
Най-общо може да се каже, че
появата на държавен образователен стандарт, който третира темата за интеркултурното
образование е успех на политиката за образователна интеграция и интеркултурен
диалог в българското училище. Интеркултурната перспектива е трасирана в Закона
и разширена в Наредбата. Заложени са предпоставки за обогатяване на светогледа
на учениците с проблематиката на културната идентичност, различността,
толерантността. Планирано е овладяването на умения за участие в конструктивни
междукултурни взаимодействия.
За съжаление тези положителни посоки
в голямата си част са пожелателни и са налице много неясноти и сериозни опасения
затова доколко Наредба № 13 от 21.09.2016г. за гражданското, здравното,
екологичното и интеркултурното образование ще съдейства за истинска промяна в
училищните стратегии и политики.
От една страна интеркултурното
образование и интеркултурния диалог в българското училище се затрудняват на
първо място от езиковите дефицити на част от учениците с майчини или семейни
езици, различни от официалния език на преподаване и на второ място от
етнокултурните правила за поведение, с които част от тях идват в училище и
които не само, че не се познават от другите, но в редица случаи се различават
значително от правилата на училищната организационна култура, които от своя
страна са част от правилата на националната култура.
От
друга страна е липсата на готовност на училищната общност за създаване на
позитивна мултикултурна образователна среда, така щото учениците с различна
културна идентичност да се чувстват приети, разбрани и уважени. Промените в
образователната среда и в процеса на обучение, ще превърнат интеркултурната
компетентност в ключово постижение не само на настоящите и бъдещите учители, но
и на всички бъдещи граждани и ученици.
Днес
българското общество и училището в частност
са на път да намерят добри решения на въпросите за интеркултурното
образование и интеркултурния диалог в светлината на новите нормативни документи
и последвалите от тях практически действия.
Цитирана
литература:
1. Актуализирана
стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите
малцинства. 2010, http://coiduem.mon.bg/
2. Закон
за предучилищното и училищното образование. Обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г.,
в сила от 1.08.2016 г
3. Зафирова, Л. Педагогически възможности за практическо
реализиране на интеркултурното образование в началното училище – Начално
образование, 2006, №5
4.Иванов,
Ив. Диференциална педагогика. Изд. „ЮниЕкспрес“, Шумен, 2002
5. Макариев,
Пл., М. Грекова. Конфигурации на културните различия в училище – Образователна
политика и културни различия, Стратегии на образователната и научната политика,
Извънреден брой, 2002
6. Наредба
№ 13 от 21. 09. 2016г. за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното
образование. www.minedu.government.bg
7. Тоцева,
Я. Интеркултурна комуникация и интеркултурна комуникативна компетентност –
Бизнес секретар, 2011, № 3
8. Тоцева, Я. Управление на комуникациите в образованието.
Изд. „Фабер“, Велико Търново, 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар