Кратка история на българската дидактика от средата на ХIХ до 80-те години на миналия век

Българската дидактика има доста по-кратка история, тъй като дидактически съчинения са появяват едва в средата на XIX век. Началото можем да открием в “Школска педагогия” на Йосиф Ковачев (1839 – 1898) , издадена през 1873 година във Виена. В нея авторът споделя познатите му съвременни идеи за същността на обучението, методите и формите му. Според Ковачев: “Да обучаваш ще рече да водиш към разбиране и умение, а това може стане, само чрез... мисленето.” В книгата си той посочва изискванията към учителя и психологическите правила към обучението. Дава препоръки за устройството, управлението и реда в народното училище.
През 1888 г. става първият преподавател по педагогика във Висшето училище, прерастнало в Софийски университет, където чете лекции по педагогика, педагогическа психология, история на педагогиката и социология.

През същата 1873 година Т. Станчев превежда книгата на Ф. Дитес “Педагогика или основна наука за възпитание и наставление”.

Започват да излизат различни списания с педагогическа насоченост. Специално внимание сред тях заслужава “Училище”, издавано от Р. И. Блъсков, което се определя като “първото педагогическо списание за учители, родители и ученици, което си поставя задачата да подпомага развитието на училищното дело. В него е поместен и откъс от “Дидактика магна”на Коменски.”

През 1882 година в Пловдив се появяват “Кратки практически наставления за как трябва да се преподават уроци в началните училища” от Д. Душанов, където се посочва целта на началното училище: ”да развива духовните сили на децата, да ги приучва към самостоятелност, да формира стремежа за опознаване на истината и да се върши добро.” Основното внимание е насочено към учителят и неговата ефективна работа в системата на началното образование.

Същата година във Видин са издадени “Лекции по педагогика” на Д. Коцов.

След Съединението образователната политика на държавата стимулира обогатяването на дидактическата книжнина. Започват да се печатат преводи и да се издават оригинални работи на български автори. В периода 1889 – 1894 се появява “Педагогия в четири части” съставена от хърватския педагог Стефан Басаричек. Вторият и том е посветен на дидактиката. В него се изясняват основните понятия, предмета, целите и задачите на науката. Представена е една разновидност на хербартовата структура на процеса на обучение, посочени са принципите, методите, формите и средствата за организиране и реализиране на обучението. Според Басаричек: “Обучение се нарича онова действие, по което едни образован человек преднамерено и по един определен ред усъвършенствува опитността на един необразован человек като му помага да се снабди с потребните знания и да се упражни в нужните изкуства.” От това разбиране се определя и предметът на дидактиката свързан с изясняване на въпросите: “какво трябва да се учи.....; как трябва да се учи....; къде трябва да се учи и кой трябва да учи.”

През 1894 година в Пловдив се появява друг превод на хербартовия последовател Ф. Дитес - “Очерк на практическата педагогика”. Това води до засилване на хербартианството в българската педагогика и до появата на учебници от български автори в същото направление.

Като най-плодовит сред тях се проявява Т. Бенев издал “Учебник по педагогика за петокласните девически училища долния курс на девическите гимназии” през 1900, “Ръководство по педагогика” през 1903 в Пловдив и редица други.

През 1902 в Пловдив се появява “Теория и практика на формалните степени” на В. Николчов, а през 1906 в Кюстендил – “Ръководство по дидактика” на Свраков и Минев, които развиват идеите на хербартианството.

В началото на XX век е избран и първият български професор по педагогика. Това е Петър Нойков (1868 – 1921), който чете лекции и разработва проблеми в областите обща педагогика, дидактика, детска психология, история на педагогиката и история на българското образование. През 1905 година се появява книгата му “Активно образование”, а през 1906 – “Учение за активното образование”. Нойков е привърженик на теорията за свободното възпитание и изследовател на трудовете на Ж.Ж. Русо и Л. Н. Толстой.

Пламенен защитник на същите идеи е и професор Д. Кацаров, който чете лекции в Университета по обща педагогика (теория на образованието), педология (наука за детето), опитна детска психология и методи на психологическото и педагогическото изследване. Той издава списание “Свободно възпитание”, в което популяризира идеите си. През 1947 се появява и неговият учебник - “Теория на образованието”, в който образованието се определя като жизнена необходимост и когато е преднамерено “е едно съзнателно и разумно организирано насочване на развитието на младите с оглед най-доброто нагаждане към една жизнена среда, която възрастите считат за най-добра.”
За Кацаров обучението е съставна част на образованието и заедно с възпитанието го конструира изцяло. То се разбира много тясно и се разкриват само познавателните му особености, а не се отчита ролята му за развитието на личността, което се вижда от следното твърдение: ”Обучението е онази образователна дейност, която цели предимно развитие на ума, обогатяването му със знания” и границите му се определят от възможностите на индивида и средата, в която живее.
Според Д. Кацаров три са основните фактори на образованието: детето, средата и образователят. Като един от най-важните образователи е посочен учителя, който е и основния. Той издига идеята за индивидуализация на дейността на учителя, тоест за създаване от всеки учител на негова собствена система на работа, която да е творческа и да съответства на личностните му особености и целта на обучението.

През 1921 г. се появява учебникът на Михаил Герасков – “Дидактика или теория на обучението”в който преподаването и обучението се отъждествяват в следната дефиниция ”под обучение се разбира оная дейност на учителя, чрез която той планомерно и целесъобразно улеснява и подпомага ученика да усвои съзнателно известни знания и сръчности и съдейства да се усъвършенстват хармонично душевните му сили, главно умствените. С други думи обучението подпомага и ръководи ученишката самодейност към познание и душевно развитие” . Описаната дейност не е нищо друго освен преподаване, което при М. Герасков е с твърде стеснени задачи и функции.
Заслужава да се отбележи обаче, че в трудовете на М. Герасков се обръща голямо внимание на личността на учителя и пригодността му да упражнява професията си. Разсъждавайки за затрудненията, които могат да се появят в училище, авторът посочва някои проблемни особености в личността на учителя. Актуално звучат следните негови схващания: ”Не всеки човек е еднакви пригоден за учител. В едни има по-голяма природна наклонност към учителска работа, а при други по-слаба. На едни темперамента или характера съдържат черти, които лесно привързват учениците към тях, те изпитват удоволствие да работят с учителя си. Други макар да се стараят да бъдат точни и да имат желание да бъде преподадения от тях учебен материал усвоен от всички ученици, обучават тъй студено и мрачно, че не възбуждат у учениците никакво увлечение, никакъв интерес към учебната материя. В резултат на това се получава слаб или посредствен успех. Ако не се знаят тия условия и учителят не умее да анализира себе си и да приспособи колкото е възможно по-добре своя характер, своя темперамент към обучението, то не ще върви напълно успешно” . Представата на М. Герасков за ролята на личностните особености при организацията и реализацията на процеса на обучение разкрива наличието на догадки за съществуването на индивидуален стил на преподаване, който зависи от типа висша нервна дейност и ред други особености.
Идеите, заложени в “Дидактика или теория на обучението”, (претърпяла няколко издания) са развити и в следващите трудове на М. Герасков. Той издава през 1935 г. и преиздава през 1944 г. «Основи на дидактиката». В този университетски учебник развива схващанията си за влиянието на личността на учителя върху процеса на обучението. Като преподавател в Софийския университет той става “единственият български педагог развил курсове по всички основни педагогически дисциплини”

Виден представител на експерименталната дидактика и педагогика е Петко Цонев. През 1929 година се публикува книгата му “Теория и практика на образованието (основно и средно)”, през 1933 – “Теория на образованието (Дидактика)” и през 1943 - “Дидактика Част първа. Теория и практика на обучението”. В посочените учебници посредователно се прокарват идеите на теорията на свободното възпитание. За съжаление понятията обучение и ръководене не се диференцират в достатъчна степен и П. Цонев не вижда активната роля на ученика като субект на процеса на обучението. Същността на обучението се представя като “подпомагане на естествения развой на детето, чрез знания и образуване на сръчности.” Ролята и дидактическите задачи на учителя са представени в духа на свободното възпитание.

През 1943 г. в Стара Загора е отпечатана «Дидактика (теория на обучението)» от Петър Теохаров. Определението за обучение, което се дава в нея звучи съвсем съвременно. За първи път в български учебник се прави строго и ясно разграничение между обучение и преподаване. Обучението е “процес на взаимоотношение между специално подготвен човек - учителя и децата, при който процес учителят дава, а децата придобиват знания не случайно, а планомерно и целесъобразно.” П. Теохаров не вижда разликата между учебен и познавателен процес и ги отъждествява, а същността на учебния процес се разкрива само от гледна точка на познанието. Липсват неговите специфични особености и учителят се разглежда единствено като източник на знания. Наред с това на последния се обръща голямо внимание - на неговия характер, темперамент, поведение в училище, условия, на които трябва да отговаря. Разгледани са и взаимоотношенията на учителя с децата, родителите, колегите и обществото.

През 1924 година излиза монографията на Христо Николов “Метод и принципи на обучението”, в която като “непосредствена цел на обучението се явява изобщо познанието” , което може да се постигне с помощта на метода на преподаване. Като отчита силните и слаби страни на Хербартовите формални степени той подлага идеята на конструктивна критика и от там обосновава значимостта на анализа като основен метод на обучение насочен към развитие на познавателната активност на учениците. Във второто преработено издание, излязло през 1936 година, се обосновава една трикомпонентна структура на обучението, включваща: наблюдение, преработка и приложение.
При избора му за професор в Софийския университет през 1947 година, той публикува встъпителната си лекция “Дидактиката като наука”, а през 1950 година учебника си “Дидактика”. В него дидактическата теория е претърпяла положително развитие и се отличава със завършеност и по-високо равнище на осмисленост. Хербартианското влияние е не само преодоляно, но се забелязва и влиянието на идеите на Е. Паркхърст и Джон Дюи.

След 1950 година настъпва сериозна промяна в развитието на българската дидактика, която на практика бива изместена от преводната съветска литература.

Учебниците по педагогика на И. Каиров, Б. Есипов, Н. Гончаров, М. Данилов и редица други стават основни помагала при подготовката на бъдещите учители.

В “Педагогика” на Б. П. Есипов и Н. К. Гончаров са предложени следните определения за основните педагогически понятия, “които са по най-тесен начин свързани едно с друго.

Понятието възпитание има предвид формирането на комунистически мироглед, на комунистически убеждения у подрастващото поколение въз основа на получените знания и изработването на такива качества в характера, каквито трябва да бъдат свойствени на личността в комунистическото общество.

Понятието обучение означава процеса на планомерно осъществяваната в училище работа по въоръжаване на учещите се със знания, умения и навици , които отговарят на задачите на комунистическото възпитание.

Понятието образование има предвид резултата от процеса на обучение – усвояването на система от знания, умения и навици, развитие на познавателните способности у учащите се и формирането на техния научен комунистически мироглед.”

Цитирането на тези три определения имаше за цел да покаже как на практика в чисто научни понятия се внася определено идеологическо и политическо съдържание. Третото определение съдържа и логическа грешка, защото образованието се дефинира като резултат от обучението, което също е обект на анализ, а това е недопустимо.

Едва през 1966 година се появява сборник от български автори – “Проблеми на дидактиката”, и през 1978 година друг такъв с автори и от ГДР – “Повишаване умствената активност на учениците в учебния процес”.

През 1976 година се появява учебник по педагогика с включен дял дидактика. През 1984 излиза “Дидактика” на Марин Андреев, която е първият цялостен труд от един български автор.


Цитирана литература:

1. Герасков, М. Дидактика или теория на обучението. Враца, 1921
2. Душанов, Д. Кратки практически наставления за как трябва да се преподават уроци в началните училища, Пловдив, 1882
3. История на образованието и педагогическата мисъл в България. Първи том, С., 1975
4. Кацаров, Д. Теория на образованието. С., 1947
5. Ковачев, Й. Школска педагогиiа или Методическо ръководство за учителите и управителите на народните школи. Виена, 1873
6. Николов, Хр. Метод и принципи на обучението.С., 1924
7. Педагогия в четири части.Част II. Дидактика. Съст. Ст. Басаричек, Пловдив, 1899
8. Теохаров, П. Дидактика (Теория на обучението), Ст.Загора, 1943
9. Цонев, П. Дидактика. С., 1943
10. Чакъров, Н. Средоточия на педагогическата мисъл. В: Сб. История на образованието и педагогическата мисъл в България. Том втори, С., 1982