Какво става с българската дидактика?

Преди няколко години къде на шега, къде наистина един български професор в областта на науките за образованието, който е мой астрален близнак ми каза, че не на мен поверява бъдещето на българската дидактика и вярата му е, че аз ще я продължа.
За съжаление досега не съм направила нещо по-голямо, за да оправдая доверието му.
Публикувам тук-там разни статии, коментирам какво ми харесва и какво не в опитите за промяна, правя някои предложения....
Но все си мисля за неговите думи...
Преди обаче да отговорим на въпроса: Какво става сега? трябва да сме наясно Откъде са тръгнали нещата?
Затова ще започна малко отдалеч и ще кача тук една лекция, която написах преди доста години във връзка с историята на дидактиката като наука.
Кога и как възникват според мен и разбира се и други хора, работили в тази област дидактическите идеи и теории.


ИСТОРИЧЕСКИ КОРЕНИ НА ДИДАКТИКАТА

Появата на училища в края на първобитно-общинния строй и началото на робовладелския строй поставят началото на институционалното образование, което от една страна натрупва опит в училищното обучение, а от друга поражда нуждата от научно обезпечаване и обслужване. Древна Гърция дава образци на разнообразна училищна практика – от една страна частни учители и училища, а от друга - обществени училища. Стихийният опит натрупан от първите учители и училища се осмисля в педагогическите идеи, изказвани от древните реторици и философи, представени в рамките на техните по-общи философски концепции.

Началото на дидактическите учения е поставено в Древна Гърция като резултат от натрупания опит в реторическите и философските школи. Като се има предвид синкретичността на научното познание става обясним механизмът на съществуването на дидактическите идеи във философските концепции и теории на древногръцките учени.

Първото специално дидактическо съчинение “Обучението на оратора” е написано от римският учител по реторика Марк Фабий Квинтилиан през първи век от новата ера. В него той обобщава своя 20 годишен опит като учител и посочва целта на обучението, определя параметрите на учебното съдържание, методите и средствата, които учителят може и трябва да използува в хода на обучението. Квинтилиан анализира проблемите свързани с първоначалното обучение на детето, сравнява предимствата и недостатъците на училищното и домашното обучение, представя вижданията си за задълженията на учителя и учениците в първа и отчасти във втора глава на своя трактат.
В съответствие с възпитателния идеал на епохата – ораторът-политик, Квинтилиан разработва цялостна и относително завършена теория за формирането му и я обвързва с подходяща дидактическа технология.

Периодът на Средновековието и особено на Възраждането се оказват благоприятни за натрупването и осмислянето на опит в сферата на училищното обучение. Педагозите-хуманисти Томас Мор, Томазо Кампанела, Франсоа Рабле и много други насочват вниманието на обществото към позитивната роля на училището, към необходимостта от реформа в него за развитие на способностите и възможностите на децата, за по-сполучливо удовлетворяване на интересите им.

Приема се, че първият който е написал съчинение озаглавено “Дидактика” е немският учен Айнхард Лубин (1565-1621).

В началото на XVII век немският педагог Волфганг Ратке (1571 - 1635) изработва програма за образователна реформа “Общи точки, върху които се основополага дидактиката или изкуството на преподаването на В. Ратиций” с която поставя началата на дидактиката като наука и я обвързва с теорията на познанието. Според Албена Чавдарова той: “а) формулира обучението като взаимовръзка между ученето и преподаването; б) изгражда обучението на принципа на нагледност и природосъобразност; в) изисква обучението да се води на роден език и създава методика на преподаване на роден език ... г) изисква учебното съдържание да е реалистично, като превес имат природните науки; д) формулира дидактически правила валидни и до днес; е) дава идеи за обучение по класове, което се доразвива от Коменски; ж) създава и изисква написването на учебници за всички учебни степени и предмети, в основата, на които е залегнал новия начин на преподаване...Създава за първи път цялостна програма за обучение на учители, с което се издига техния статус в обществото.” [Чавдарова]

Истинското начало на дидактиката като наука обаче се поставя от Ян Амос Коменски (1592 - 1670), който през 1632 година написва “Велика дидактика”, която според него “предлага едно всеобщо изкуство да се обучават всички на всичко. И да се обучават сигурно, за да има резултати. И леко, което означава нито учителите, нито учениците да не срещат затруднения и нежелание, а по-скоро да изпитват най-приятни чувства. И още - обучението да бъде солидно, не повърхностно и привидно, а да води учениците към истинско образование, към благородни нрави и към истинско благочестие.”[Коменски]

Под “дидактика” Коменски разбира наука за възпитанието, обучението и образованието, което по-късно се интерпретира като педагогика.
“Велика дидактика” прави истинска революция в практиката на организираното обучение и насочва вниманието към значимостта на преподаването. По същество тя може да се определи и като първата цялостна теория на преподаването, защото е предназначена за учителите и цели подобряване на тяхното преподаване и постигане на по-добри резултати от ученето и обучението като цяло. Идеите на Коменски довеждат до принципна промяна в организацията на обучението свързана с училищна реформа - създаване на класно-урочната система, структуриране на учебната година, създаване на учебна предметна система. Сериозен принос в разработването на дидактическата теория е направен и по отношение на принципите на обучение - за нагледност, достъпност, системност и последователност, трайност, природо-съобразност, индивидуален подход.
Дидактическите съчинения на Коменски и популяризирането им в цяла Европа довежда до засилване на интереса към проблемите на възпитанието и образованието на подрастващите.

Англичанинът Джон Лок (1632 - 1704) насочва вниманието си към природните дадености (заложбите) и стремежа към самостоятелност на децата при обучението.

Французинът Жан-Жак Русо (1712 - 1778) се обявява за свободата на избора на детето в обучението и за развитие като резултат от природната дарба, съчетана с активност и самодейност.

Сериозен е и приносът на швейцарският педагог Йохан Хенрих Песталоци (1746 - 1827) за развитието на дидактическата теория. Според него в обучението трябва да се имат предвид психическите особености на децата, които да се стимулират към положително развитие. Той обосновава идеята за съчетаване на обучението с труда и поставя в основата му принципа за нагледност.

Немският педагог, психолог и философ Йохан Фридрих Хербарт (1776 – 1841) представя своите основни дидактически идеи в “Обща педагогика, изведена от целите на възпитанието”, която излиза през 1816 година.
В този труд Хербарт променя гледната точка на Коменски, според когото в центъра на дидактическата система е учителят, като насочва вниманието към целта, която е формиране на многостранните интереси на ученика. За Хербарт обучението е средство за възпитание на личността на подрастващия.
Той е първият дидактик, който ясно разграничава обучението и преподаването и обосновава структури на двата процеса. Хербарт поставя началото и на разбирането за същността на преподаването като предлагане на новите знания от страна на учителя, като по този начин той го ограничава до една от дидактическите функции на учителя. Поставя началото и на една школа структурираща обучението в четирите формални степени: ясност – асоциация – система – метод.
Действително разработките на Хербарт и последователите му относно обучението и съставните му компоненти изиграват огромна роля за теоретическото развитие на дидактиката като наука и най-вече дават голямо отражение върху училищната практика. Структурирането на процеса на обучението и разработването на технология за реализацията му в съответствие с теоретичния модел е най-големия принос на хербартианството в развитието на дидактическата мисъл.

Друг немски педагог Фридрих Адолф Вилхелм Дистервег (1790 – 1866) допълва теорията за принципите на обучение с идеите си за значимостта на принципите за самодейност и активност от една страна и природосъобразност и културосъобразност от друга.

В същата насока работи Константин Дмитриевич Ушински (1824 – 1870), обосноваващ значимостта на принципите за нагледност, системност и последователност и трайност и свързването им с подходящи методи, стимулиращи активността и самостоятелността на учениците.

Американецът Джон Дюи (1859 - 1952) прави третата революционна крачка в развитието на дидактиката като поставя в центъра ползата от знанията, смисъла от тях. Идеята му е да не се дават абстрактни научни знания, а те да бъдат свързани както със сегашните, така и с бъдещите потребности от знания и практически умения.
Обучението е насочено към развитие на детето, чрез реалност на учебния материал; цялостност; учене, чрез правене; проблемност и игрови методи. Дюи счита, че първата задача на училището е да научи детето да живее в общност.
Според З. Малкова: “Неговите главни идеи - активност на детето, уважение към него, изследователския метод, опирането на обучението на присъщите на личността качества, ситуацията на успех, която е могъщ мотив в познавателната дейност, връзка на училището с обществеността, непрекъснатото образование и развитие на човека и др. постепенно придобиват значение при разработването на модели за образованието за XXI век." [Малкова]

Литература

1. Коменски, Я. А. Избрани педагогически произведения. С., 1992, с. 25
2. Малкова, З. Джон Дюи – философ и педагог реформатор – П е д а г о г и к а, 1995, № 4, с. 47
3. Чавдарова, А. История на педагогиката. С., 1996, с. 36