сряда, 11 март 2009 г.

ТОЛЕРАНТНОСТТА – МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ДНЕС

Какво става с младите хора в България? Един въпрос който буди много тревоги.

Снощи бях потресена от новините за убийството в Перник на 19 годишен младеж от 15 годишен, който е бил системно тормозен от първия.
В репортажа по БТВ бяха припомнени поредица подобни случаи от близкото минало за саморазправи завършили със смърт и особена жестокост от деца към деца.
Вероятно става нещо страшно и необяснимо в обществото ни щом млади хора могат да планират и вършат подобни чудовищни постъпки.
И като се замислих се сетих за една статия, която написах миналата година във връзка с месеца на толерантността. Не е изненадващо, че в мотивите си убийците споменават нехаресване, неприемане, несъгласие с поведението или доводите на другите, липса на търпимост към различието. От всичко това става ясно, че младите хора имат сериозни дефицити по отношение на социалните норми на поведение в малка група, пък и в обществото като цяло.
Може би в статията ми могат да се открият отговори на някои от въпросите:

ТОЛЕРАНТНОСТТА – МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ДНЕС

„У българина толерантността е примесена със снизхождение и някак разсеян скепсис, с любопитство спрямо чуждостта, но и с още едно свойство, което донякъде противоречи и донякъде допълва тази позиция – свойството да се изолират пасивно, ала непроницаемо.”

Вера Мутафчиева

На пръв поглед темата за толерантността на българина се приема като тривиална и може би вече банална, но вглеждането в нея от позициите на културологията и философията на толерантността ни разкрива нейната дълбочина и болезнена чувствителност.
Мит или реалност е българската толерантност? Не е ли търпимост поради исторически наложени обстоятелства да живеем заедно с другите или пък е добродетел, която е плод на разбирането, че тя е „главното условие за запазване на мира, чрез общуването, поставено в точно определени граници”.
От културологична гледна точка толерантността е свързана преди всичко с отношението към приемането и отхвърлянето на различието. Ключови понятия за разбиране на интерпретациите по проблема са: индивид, група, идентичност, етнос, нация, култура, дихотомиите свои – чужди, аз –другите, ние-те. За осъзнаването на проблема за приемането и/или отхвърлянето на другия, чуждия, различния най-напред индивидът трябва да бъда наясно със своята собствена идентичност или със своите идентичности (както най-често се случва в настоящето). Формирането на персоналната и груповата идентичности се осъществява в периода на ранното детство под въздействие на семейната и микросоциалната среда. В същото време у детето се формират и първите стереотипни представи за своята малка общност (автостереотипи) и за другите социо-културни групи (хетеростереотипи) и се създават предпоставки за проявата на предразсъдъци и малко по-късно – на дискриминативни прояви (ясно и неясно осъзнати).
В края на 90-те години на ХХ век у нас се извършиха редица промени по посока политически инициирана промяна на идентичности, имена и самосъзнание на една част от българските граждани, които могат да се определят като „етнически фундаментализъм”. Логично това породи засилване на проявите на етноцентризъм, както у българите, а така също и у турците и ромите. Трите големи групи, формиращи българската нация, които населяват едни и същи територии от векове в рамките на една и съща държава, бяха противопоставяни съзнателно и несъзнателно в годините на прехода. Етническата нетолерантност се провокираше от отделни лица, групи или политически партии, които подхранваха понякога справедливи, друг път необосновани и неправомерни претенции на отделните етноси. Вътрешното напрежение обаче не доведе до по-сериозни сблъсъци и остана на равнището на площадната реторика. Причините за безкръвния преход се обясняват с прословутия „български етнически модел”, но те могат да се търсят на различни места, като друго приемливо обяснение е прословутата българска толерантност или търпимост, а обяснение може да се търси и в общия балкански манталитет .
Културата на българското мнозинство по модела на Х. Хофстеде може да се определи като култура с голямо властово разстояние, със силно избягване на различието, колективистична и женствена. За българите всяка промяна е свързана със страх, стрес и съпротива, защото различието нарушава нашето спокойствие, заплашва сигурността и статуквото. Такива са характеристиките и на съседните ни балкански култури, което вероятно е довело до формирането на представата за балканската идентичност или така наречения балкански синдром. Ако характеристиките по измеренията на Хофстеде са доста близки за българи и турци, то това може да се тълкува и като разумно обяснение за взаимната им толерантност.
Липсата на изследвания относно ромите обаче не позволява да се правят сравнения или да се дават общи препоръки.
В Доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в Република България, разработен от Дирекция „Етнически и демографски въпроси” към Министерския съвет и публикуван през месец март на настоящата година, е направен опит за анализ на междуетническите отношения в българското публично пространство. Някои от направените констатации, изводи и препоръки в този доклад будят съмнения и възражения , а други пораждат сериозна тревога предвид установеното нарастване на равнището на нетолерантост към ромското малцинство от страна на българското мнозинство. „Според данни на МаркетТест, колкото по-образован е даден българин, толкова по-предубеден е той спрямо ромите. Според теренно изследване, проведено неотдавна в Пловдив, твърдото ядро електорат на Атака е съставено от учители. А според анализа на ПРООН най-ксенофобски настроени – и подкрепящи Атака - в България са читалищните работници и учителите, наред с пенсионирани милиционери и военни от запаса.” . В диагнозите се очертава проявяващата се асиметрия в отношенията – „ромите са много по-толерантни спрямо българите, отколкото българите към ромите ... новост е изострящото се чувство от страна на ромите за дискриминация, агресия и несправедливост.... Макар по своята природа космополитен и мултикултурен град столицата София развива по-висока от средната степен на нетолерантност към ромското малцинство .”
Основното противоречие, визирано в доклада, е разминаването в очакванията на българите и ромите към ролята на държавата при решаването на техните проблеми. Българите смятат, че държавата фаворизира ромите и ги освобождава от техните задължения и отговорности безнаказано, а ромите смятат, че държавата не се грижи за тях достатъчно макар, че е длъжна да го прави.
„Съгласно данните на агенция „Медиана”, отчетливо се вижда как българите и (по-бавно) турците постепенно излизат от груповата безпомощност на 90-те години и достигат до разбирането, че индивидуалното усилие е в основата на личното (а и на общественото) благополучие. Обратно - на практика всички роми са убедени, че тяхното благополучие зависи само от държавата.”
Макар последният извод да звучи твърде общо и да поражда предубеждения, резултатите от редица социологически проучвания показват разминавания в очакванията и нарастващ негативизъм на българите по отношение възможностите за успешна интеграция на ромите в българските условия. Голяма част от българите смятат, че ромите не желаят да се интегрират и предпочитат своя безотговорен (според тях), затворен в гетата и традицията начин на живот.
Безспорно пътят за интеграция минава през толерантността, образованието, социалната и здравната политика, но той има и ценностни измерения.
Друга възможна интерпретация на проблема за толерантността ни дава философията, в която са разработени няколко концепции, обясняващи природата на толерантността.
В постмодерните общества (за каквото претендира и българското) културното разнообразие е всекидневие и то се приема като естествена част от заобикалящата ни социална реалност. Миграционните вълни, заливащи Европа през последните петдесетина години, породиха грандиозна промяна в културната ѝ картина. На практика се сложи край на представите за единство на нация, народ и държава. Обективно възникна потребността от формирането на нови културни политики, отразяващи появата на културното разнообразие. Една от тези политики е мултикултурализмът, който представлява „особена практика и политики за безконфликтно съществуване в едно жизнено пространство на множество разнородни културни групи.”
Началото на формирането на концепцията за мултикултурализма е положено от Чарлз Тейлър в статията му „Политиката на признаване”, в която той твърди, че „политиката на равното достойнство се основава на идеята, че всички хора са еднакво заслужващи уважение .... и в основата на политиката на различие лежи универсалният потенциал, а именно потенциалът да формираш и да определяш собствената си идентичност като индивид, а също и като култура.” Теоретиците на мултикултурализма изхождат от признаването на плурализма на културите в съвременното общество. Познавателните нагласи, политическите и икономическите интереси, религиознните предпочитания, особената национална и групова идентичност съществуват в едно и също жизнено пространство и се проявяват в различните представи за справедливост, истина, равенство, свобода, красота и др. Мултикултурализмът предполага, че индивидите и групите могат да бъдат интегрирани в обществото без да загубят своята национална или друга идентичност и без да се ограничават техните права. С появата на мултикултурализма сериозно се променя ролята на държавата, която губи своята водеща роля в управлението на живота на хората и се актуализира въпросът за създаването и прилагането на политики на толерантност, които стават необходим компонент в условията на културното разнообразие. „Политиката на толерантност допуска възможност тя да се приспособи към местните услови и норми, вместо това да се опитваме за поставим в прокрустовото ложе така наречените основни човешки права.”
Според Джон Грей: „Толерантността е добродетел, свойствена на хората, които осъзнават своето несъвършенство.” Тези хора са доволни от това, че могат да живеят с другите и че благодарение на търпимостта към нашите различия, ние разбираме колко много е общото между нас.
Постулатът, че толерантността е добродетел, се споделя от много философи и етици. Тази добродетел се свързва с разума и се формира по пътя на възпитанието. За Л. Копринаров „толерантността предполага рационалност и морал, а за тях се искат усилия, опит, овладяване.”
Л. Денкова обръща внимание на това, че „вътре в самия човек има напрежение на толерантност и нетолерантност, като и двете имат положителен смисъл: да създадат и отстоят личността чрез едновременното ѝ при-общаване и раз-граничаване.”
За Хр. Тодоров „Толерантността е най-просто казано изтърпяване или понасяне на другите във взаимодействието им с нас.”
Пламен Макариев приема, че толерантността „е една класическа либерална ценност - като зачитане свободата на Другия, доколкото неговите действия не засягат чужди интереси. В сферата на интеркултурните отношения това ще рече всяка расова, етническа или религиозна общност да има правото да осъществява своите специфични културни практики както намира за добре, стига това да не нарушава универсалните човешки права както на нейните членове, така и на хората извън нея, а също – да не накърнява интересите на други общности и на обществото като цяло. Нещо повече, самата принадлежност към такава общност не би трябвало да е повод за дискриминационно третиране на съответния индивид. Неговата (нейната) културна специфика не би трябвало да има значение за околните, стига да не вреди на никого.”
Така разбирана, толерантността дава широки възможности за мирно съвместно съществуване, взаимно опознаване и приемане на културното различие както на равнище индивиди, а така също и на групи.
В член първи на Декларацията за принципите на толерантността, утвърдена с Резолюция 5.61 от Генералната конференция на ЮНЕСКО от 16 ноември 1995 г. понятието „толерантност” се дефинира като „уважение, приемане и разбиране на богатото разнообразие от култури в нашия свят, на нашите форми на самоизява и способите за проява на човешката индивидуалност..... Толерантност – това е хармония в многообразието..... – това е добродетел, която прави възможно достигането на мира...”
В Речника по психология толерантността е описана като “поносима търпимост на човека към друг човек или група хора и уважение към тях, към техните идеи и чувства.” .
В краткия етнополитически речник “Ние-те” е записано следното “толерантност е да уважаваш чуждото мнение, въпреки че то е различно от твоето; да се опиташ да разбереш човека, който вярва в други неща и живее различно от теб; да изслушваш до край събеседника си, макар още в началото да не си съгласен с него.”
Толерантността се разбира като нещо априори възприето, абсолютно необходимо условие за постигане на хармония и взаимно уважение. Осъзнаването и прилагането на това разбиране за толерантността именно като взаимно уважение и зачитане на правото на другия да бъде различен е най-ценната придобивка и най-голямата награда за нас педагозите и психолозите, работещи с подрастващите за формиране на тяхната гражданска култура.

1. Грей, Дж. Идва ли краят на либерализма – Панорама, 1992, № 3-4
2. Декларация за принципите на толерантността. Утвърдена с Резолюция 5.61 от Генералната конференция на ЮНЕСКО от 16 ноември 1995г.
3. Денкова, Л. Трудното общуване: толерантността като поставяне на граници. В: Толерантност и интеркултурност. С., 1998
4. Десев, Л. Речник по психология, С., 1999
5. Дианова В.М. Культурный плюрализм в условиях глобализации, Россия и Грузия: диалог и родство культур: сборник материалов симпозиума. Выпуск 1. Под ред. Парцвания, В.В. СПб.: Санкт-Петербургское философское общество, 2003
6. Доклад за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в Република България. Дирекция „Етнически и демографски въпроси” на АМС, Център за социални практики и ГФК- България, София, март, 2008. http://nccedi.government.bg/page.php?category=87&id=767.,
7. Иванов, М. Липса на актуален анализ на междуетническите отношения http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv15405
8. Копринаров, Л. Толерантността и кризата в интеркултурните взаимодействия. В: Толерантност и интеркултурност. С., 1998
9. Макариев, Пл. „Толерантност” и „признание” като морални категории. В сб. Образование и толерантност. Ш., 2005
10. Никова, Е. Балканите: културно единство или нарцисизъм на дребните различия. В: Толерантност и интеркултурност. С., 1998
11. Русанов, В. и колектив. Ние-те. Кратък етнополитически речник предназначен предимно за граждани на Република България, ненавършили години за паспорт.С., 1997
12. Тейлър,Ч. Мултикултурализъм. С., 1999
13. Тодоров, Хр. Толерантност и разум (Към ранната история на понятието толерантност). В: Толерантност и интеркултурност. С., 1998
14. Фотев, Г. Предпоставки и перспективи на етническата толерантност – Философски алтернативи, III, 1994, № 4

Няма коментари: